Stefan Ivanov
- 10.04.2021 г.
- време за четене: 5 мин.

Храм "Св. вмчк. Димитър" в Хисаря

Актуализирано: 8.05

Един разказ за църквата "Св. вмчк. Димитър", където е обявено Априлското въстание, за смелите вериговци, за Синджирлий, за Левски, за Бенковски и за знамето на четата на Волов

Знамето на четата на Панайот Волов, изложено в църквата "Св. вмчк. Димитър" в квартал "Веригово" на град Хисаря

Всичко започна със силното ми желание да посетя и заснема най-старата църква в Хисаря – „Св. вмчк. Димитър“, намираща се в края на квартал „Веригово“ на улица „Райна Княгиня“.

Зададох в навигация мястото и потеглих нататък, без изобщо и да подозирам какво ме очаква.

В този слънчев и топъл, късен, априлски съботен следобед пристигнах пред храма.

Тук бе църквата, където е обявено Априлското въстание на 21 април 1876 г.

Грамадната стара дъбова порта стои гордо насреща ми. До нея е Ботювата чешма, от която блика студена, планинска вода за жадни гърла.

Ботювата чешма в квартал "Веригово" на град Хисаря

Тръгвам покрай масивния каменен висок зид към старата камбанария. Личи си, че е стара – навярно и тя е свидетел на онези бурни и смели времена, на славни революционери, храбри решения и горди мъже.

Не преставам да снимам!

Връщам се.

Откривам надпис върху портата, който някак си ми бе убягнал досега и който гласи, че при желание да разгледаме църквата, може да се обадя в къщата отдясно.

Поглеждам надясно – малка, спретната къщурка и една стара баба, която вършее нещо из двора.

Добър ден! – поздравявам аз и лицето на старата баба грейва слънчево с усмивка. Разказвам за какво съм тук и че търся някой да отключи портата. Старата жена веднага остави с каквото се занимаваше, каза, че само ще се облече, защото вътре в църквата е хладно, и накуцвайки, подпирайки се на една малка патеричка и с ключовете в ръка ме отведе на поредното невероятно приключение в онези паметни времена, в които българите дръзват да въстанат и да се изправят гордо – дните на априлий, лето 1876-то.

Това е баба Стойна – 85 годишна, усмихната, истинска българка!

Разстоянието от вратата на къщичката ѝ до портата на храма е няколко метра (само през пътя), но тя с невероятен трепет успя да ми разкаже за сина си в чужбина, за внуците си, за това как тя самата няколко пъти им е гостувала, за това колко много ѝ липсват, и как се чуват и виждат постоянно по фейсбук, ей там – от къщата им в Хисаря.

Слушам внимателно и не я прекъсвам.

Почудих се – ама нали сме в Хисаря?, без да осъзнавам за разказа и откровението, които ме очакват.

Липсват ми много! Казват ми: „Бабо, остани тук с нас!“, ама аз не мога. Свикнала съм със земята, със селото. и макар и отличничка (завършила е с пълно отличие), остава да работи тук.

Тя отключва ключалката и старата порта се отваря.

Пристъпваме бавно по тясната алея, водеща към храма.

Моля я да я снимам. Тя отказва – ами не се била применувала както требе. Друг път, чедо. – споделя тя.

Мраморна табела, указваща мястото, където се е издигало първото училище в квартал "Веригово" в град Хисаря

Показва ми къде е било първото училище, основано през 1856 г. и опожарено през Априлското въстание.

Църква "Св. вмчк. Димитър" в град Хисаря

Обикалям храма и го заснемам отвсякъде.

После влизаме вътре, тя сяда уморено и започва своя разказ. Слушам удивен и записвам тези паметни слова чрез телефона.

След обявяването на въстанието в Копривщица, тук във Веригово, пристига Бенковски, който прочита Кървавото писмо пред църквата.

Разказвайки това, тя просто трепери от вълнение.

Нейният свекър е бил свещеник тук. Негов дядо е поп Петко Стойнов (поборник заедно с Кольо Попдимитров). Ходил по работа при Левски в Карлово, където е хванат от турците. Влачен е до моста на Марица в Пловдив, където е обесен. Жена му – баба Ивана, взела черепа му, който е погребан тук в олтара на храма.

Пак тя – баба Ивана, навремето сръчна синджирлийска мома, ушива и извезва знамето на Воловата чета. Знаменосец е братът на баба Ивана.

В храмът е обявено и присъединяването на синджирлийци към бунта, които въстават заедно със съседните села. Поп Димитър (баща на даскал Кольо) бие камбаната в съдбовния ден и изпраща сина си в четата на Волов.

Вериговци през това време вече са напълно готови – пушките, барутите, сухарите. Вдига се цялото село – с децата. Мъжете впрягат воловете в колите, напълнени с цялата си покъщнина. Жените с децата на цедилките – на гърбовете.

Тръгват за Копривщица пеш през Балкана да помагат на въстаниците.

Да се бият!

Цялото село се изнася! До крак!

Поп Димитър запалва къщата си, за да няма връщане назад.

Много вериговци последват този пример и също запалват своите къщи, за да няма къде да се върнат.

Слушам внимателно!

Какви времена! Какви хора!

До този момент, казват, в това село турчин не е могъл да замръкне.

На следващия ден, обаче, турците пристигат и опожаряват цялото село – всичко е изгорено!

Стигат вериговци в Копривщица, но оттам ги връщат в Клисура – трябвало помощ там. Ала на Зли дол ги причакват турците и ги избиват. Остават живи само шепа хора и байрактарина – много смел мъж – успява да съхрани знамето.

Тук тя ми показва лежащото насреща ни знаме.

Заедно с група хора от Копривщица потеглят за Румъния. Спират в село Бяла, Русенско, където ги напада турска потеря и успява да плени някои от групата. Знамето успяват да спасят, като го предават на овчар. Овчарят занася знамето в местна църква, където свещеникът го пази.

Доста по-късно – разказва със сълзи в очите баба Стойна – от Бяла идват хора и искат да видят знамето, целуват го…

От Бяла пренасят знамето в Шумен в къщата-музей на Панайот Волов. Оттам знамето заминава за София, където е пазено до 1944-та във фонда на Етнографския музей, когато по време на бомбардировките над София през Втората световна война е изгорено.

Понастоящем, по инициатива на дарителя Бойно Марковски днес знамето на шуменския апостол, търговец на гюлово масло, е възстановено, осветено и всеки истински българин може да го види тук в храма, да го целуне и да се поклони.

През това време нейният съпруг – дядо Петко започва да коси тревата в двора на църквата.

На изпроводяк, баба Стойна ми казва да изчакам, докато бавно се изкачва по стълбите. Влиза у тях и след малко се показва, подавайки ми преснимана статия от 11 август 2011 г. във вестник „Шуменска заря“, където наред с изключителния разказ за Волов, за шуменското знаме, за което вече ви разказах и до което и аз се докоснах, за Левски, също идвал тук, точно на това така свято за българската свобода място, за „Вериговските априлци“ (Волов именно от тук избира най-много представители-делегати за първото Велико народно събрание в Оборище, както и свои четници), ценна книжка, написана през 1996 г. от двама родолюбиви хисарци, за ужасите и пожарищата след разгрома на въстанието, стои и нейна снимка.