Перущице бледна, гнездо на герои, слава!
Вечна слава на чедата твои,
на твойта пепел и на твоя гроб...
Иван Вазов
Прощавай, читателю, ако си имал нещастието да прочетеш това!
Джанюариъс Макгахан за клането в Перущица
Скъпи приятели, днес ще ви разкажа за църквата "Св. Архангел Михаил" в Перущица – последното убежище на перущенци.
Строежът ѝ започва през 1847 и завършва две години по-късно. Мястото ѝ, където е издигната, е било в самият център на селото – край реката.
Старата църква "Свети Атанасий" навремето била извън селото, което водело до многократни спречквания между турци и българи, по време на прехода от домовете им до църквата и обратно. Ето защо се взело решение да се изгради нова църква – в селото.
"Св. Архангел Михаил" е издигната изцяло с дарения на перущенци и осветена на 8 ноември – Архангеловден.
Първоначално е носила името "Архангел Гавраил".
Старите перущенци пък я знаят като "Свети Рангел".
На 23 априлий — на сами Георгьовден — пристигнал в селото, от Панагюрище, Спас Ив. Гинев, който донесъл със себе си кървавото писмо; а Кочо Кундурджията пристигнал от Пловдив на 22-ри.
И без дохожданието на тия две лица перущени били приготвени да въстанат; ако и да е имало няколко по-стари хора да са противят, докато стане работата по-известна, Кочо и Спас убеждавали и утвърдявали, че целият български народ е дигнал вече знамето за свободата.
Из "Записки по българските въстания"
Захари Стоянов
"Св. Архангел Михаил" е трикорабна псевдобазилика – без прозорци на средния кораб. Трите кораба са разделени от каменни колони, което е рядко срещана архитектура във възрожденските църкви. Ето защо храмът много напомня на средновековните църкви от времето на Първото и Второто Българско царство.
До 25 априлий перущенските въстаници не направили нищо спрямо турците; на същия тоя ден (25) в селото дошли трима души башибозуци, уж да искат хляб, а всъщност целта им била да прегледат силата на перущени. Тия последните си позволили да покажат и някои дързости към българите, за което заплатили с главите си. Минутата била такава, щото твърде малко е трябвало да пламне огънят. Тоя огън пламнал тогава, когато се получило известие в село, че тялото на Калофер Гинчев, перущенец, се намерило хвърлено в една вода, когото заклали башибозуците.
След убиванието на турците перущеии погледнали по-сериозно към захванатото дело. Стражи били наредени навред около селото, от въоръжени юнаци, черковата „Св. Атанас“, която по своето местоположение никак не представлявала сгодна позиция, била избрана за защита. Много народ, жени и деца се затворили вътре, а способните да държат оръжие мъже пазели по дуварите, на които отворили метеризи за пушките. За главатар на отбраната бил определен Петър Бонев (сръбски въстаник), комуто помагали Кочо Чистеменски и Спас Гинев. Но и башибозуците от своя страна не спали; движенията в техния лагер от час на час ставали по-бързи; тия наближавали постепенно към селото и се впущали от време на време да нападат.
Из "Записки по българските въстания"
Захари Стоянов
Селото бива нападнато от башибузука, слизащ от родопското селце Тъмреш.
Минутната радост на перущени не отишла за дълго време. Съобщенията им със селото били прекъснати от всяка страна; никой не можал да се подаде от селото на вън, нито пък други странен човек отвън можал да влезе: с всичко разполагали башибозуците, които със своите диви викове задавали страх и ужас; а помощ от Влашко и Сърбия, която обещаваха апостолите, в оръжие и хора, отникъде е нямало да се подаде. Тия предчувствували вече своята грозна съдба, която скоро щяла да ги сполети.
Пред вид на това положение със смесената турско-българска комисия, която дошла от Пловдив, причислили се още седем души българи, родом от Перущица, и заминали за ближното турско село Устина, четвърт час на запад от Перущица, за да правят преговори с турците (башибозуците), център на които било това село.
После един и половина час от селските пратеници само пет души се завърнали в Перущица с една тълпа башибозуци, а двамата им другари останали в Устина като залог. Башибозушката тълпа, която дошла от Устина, се установила край селото, на мястото, називаемо Циганската могила, а петимата души българи влезли вътре в селото да обявят на своите съселяни, че ако в разстояние на един час не излязат да се предадат с оръжието си, то селото ще бъде ударено.
Около 30—40 души, жени, деца и мъже, без знанието на главатарите си излезли от черквата „Св. Атанас“ и отишли да се предадат на башибозуците при Циганската могила. За това предавание най-много настоявали селските първенци, които от по-напред били противни за всяко въстание. Петър Бонев, който в това време се намирал на позициите откъм южната страна на селото заедно с по-първнте лица от селото не знаели нищо за предаванието на съселените си. Предадените били откарани в с. Устина. После малко затворените в старата черква „Св. Архангел“, повечето жени и деца, като се научили за предаванието на съселените си от „Св. Атанас“, начело със селските свещеници Петър и Стоимен, и тия направили същото. Когато мъжете, които пазели по позициите, узнали за станалото, тия напуснали всичко и встревожени, тръгнали към Циганската могила да търсят своите жени и деца, които с тълпата заедно отивали да се предават. По неволя повечето от тия последните се присъединила към семействата си и отишли да се предадат на башибозуците.
В това време, когато перущени наближавали да влязат в башибозушкия лагер, един френец, който идел откъм Пловдив на кон, започнал да вика на турски: „Не бойте се, царска войска иде.“ Башибозуците, като не го разбрали, че е френк гяур, свалили го от коня и го насекли с ножовете си. Тая невинна жертва била като знак на предстоящата кървава сцена. Около 300—400 души, повечето жени, деца и недъгави мъже, успели да се предадат на башибозуците при Циганската могила, в което предавание не последвало нищо особено. Отведнъж обаче зверският глас на техния главатар Адил ага изкомандувал на своите подчинени диви башибозуци „дьон гери!“ и дългите ятагани лъснали във въздуха. Страшна минута настанала за беззащитните перущени, които били заобиколени от всяка страна от дивата орда. Техните отчаяни викове, молбите им, които произнасяли, коленичили пред разярения турчин, пресипналите гласове на малките дечица достигали до небесата.
Картината била една от най-сърцераздирателните. Там белобрадият старец припадал в краката на хищния башибозук да го пощади, който изпразвал пищова си в гърдите му и тичал нанапред да търси други жертви, без да удостои с погледа си поне валяющия се в кръвта си труп. По-нататък млада майка целувала дръжката на окървавения нож да остави малката й рожба, но безчеловечната чалма, под която се виждало само человечески образ, сечала наред и майки, и деца... Други, по-страшни зверове набодяли на ятаганите си годиначета деца, като ябълки, които пищели до бога и обвивали тънките си ръчички около студеното желязо на ножа, острилото на който безсъзнателно режело крехките пръстца. Примрялата от жалост и страх майка дигала ръцете си нагоре да помогне на своята малка рожба, но друг башибозушки нож отсичал тия ръце и майката, както и рожбата падали на земята при другите си отдавна паднали братя.
Нищо не можало да умилостиви человекообразните зверове. Тия продължавали да секат и да гърмят с пушките си върху ония жертви, които били малко отдалечени. После няколко минути това място представлявало салхана от човешки трупове: мъже, жени, деца и стари бабички, натрупани един въз други. Едни от тях отдавна вече били умрели, други хъркали на последно издихание, трети, клани-недоклани, пищели сърцераздирателно за капка водица и пр. Близо 70—80 души от двата пола и от разни възрасти хора загинали в това коварно нападение. Останалите изпоплашени хора се отървали с бяг, кой накъдето види: едни търтили към околните села, други се затворили в старата черкова „Св. Архангел“, а най-голямо число влезли в ближната черкова „Св. Атанас“. Мястото, гдето е станало клането, е далеч от селото около 500—700 крачки откъм западна страна.
Башибозуците гонили българите до самото село, но били принудени да се върнат, защото им се опрели от черковата. В отстъпването си обаче тия сполучили да турят огън на селото, откъм западната и северната страна. Това се случило на 27 априлий вечерта. Положението на перущени след тая кървава сцена станало още по-лошо: тия нямали никаква гаранция за оцеляванието на селото и никой не бил сигурен за живота си нито за една минута.Правилната отбрана на селото била вече нарушена. Никаква надежда нямало за нейното поправление. На мнозина от стражарите, които пазели различни пътища и пунктове около селото, не била известна жалостната случка за съдбата на погиналите им от башибозушкия ятаган. Щом тия се научили за това, напуснали позициите и се върнали в селото да видят своите братя, семейства, разбира се, че втори път не са можали вече да се завърнат, и така селото останало открито от всяка страна пред нападающите башибозуци: само слабият черковен дувар стоял между нападателите и жертвите, който ги отделял едни от други.
Черешовият топ, приготвен от по-напред от селяните, бил закопан в един гириз, без да се употреби.
Из "Записки по българските въстания"
Захари Стоянов
600 души се затварят в църквата – основно жени, деца и възрастни хора.
На третия удар гюллето съборило западната страна на черковния дувар. Българите се защищавали до едно време, но не било възможно по-нататъшно съпротивление. Освен страшното ревене на топа, тия били изложени от всяка страна на куршумите, които валели отгоря им като град; цялото село било заобиколено с башибозуци, черкези и редовна войска. Гъст облак от дим се издигал над осъдената на смърт Перущица от запалените къщи и гърмежа; кучетата бягали по улиците надолу-нагоре, с подгънати опашки, и виели страшно; зашеметените кокошки хвъркали из гъстия дим и не след много падали безчувствени на земята; говедата, запрени или пуснати по улиците, ревели отчаяно от задушената атмосфера; а куршумите свирели над селото особено когато се плъзвали в някой дувар.
Напразно борците за свободата, най-много Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Иван Натев, тичали измежду отчаяните и замаяни въстаници да ги насърчават; напразно мнозина от тия последните вадели с ръце камъците от черковния дувар да отварят място за метеризи, от което ръцете им потъвали в кръв. Ако и да е имало мнозина решителни хора, то техният кураж трябвало да се парализира от сърцераздирателните плачове на жените и децата. Един черкезин, който успял да се промъкне наблизо до черковата, откъм южната страна, качил се на един бряст, отгдето дълго време стрелял с винчестера си сред тълпата на черковния двор. Понеже тоя бряст бил добра позиция, той сполучил да убие седем души българи в черковата „Св. Атанас“. Най-после българите го съзират и едно македонче, което в това време се намирало в Перущица, полека се приближава до дървото и сполучва да го убие с куршум. Той се изтърсил като чувал от дървото и захлупил на земята.
Като видели перущени, че в черковата „Св. Атанас“, която е открита от четиритех страни, е невъзможно да се стои повече, пробили дувара откъм източна страна и под град куршуми избягали, та се затворили в старата черкова „Св. Архангел“. Една част от въоръжените се намирали в черковата, а други засядали в камбанарията и в неизгорелите още здания около черковата, отгдето стреляли върху нападателите. Щом избягали хората от новата черкова, то и топът се вдигнал от западната страна; него местели по разни точки, за да обстреля препълнената с жени и деца черкова от всяка страна, тъй щото да може да се събори върху им по-скоро, за да затрупа мнимите московци и сърби. От заседналите защитници в камбанарията управляющите топа са търпели твърде много; мнозина от тях падали убити в минутата, когато са готвели да го подпалят.
Един от храбрите защитници, на име Иван Натев, бил прекъсан през половината с гюлле; така също главатарят, Петър Бонев, който се бил заложил да стреля срещу башибозуците от един дюген, бил убит с куршум в челото.
Топът бил преместен почти до самата черкова, вътре в селото, отдолу под двора на новата черкова, на разстояние 90—100 крачки от старата черкова, препълнена с жени и деца, повече от хиляда; той стрелял постоянно; 50—60 топа се хвърлили тоя ден върху старата черкова „Св. Архангел“. Късно вечерта около триста мъже сполучили да избягат от черковата по разни направления от селото, което било обкръжено с башибозуци и редовна войска. Мнозина от тия последните попаднали в ръцете на башибозуците, които ги убивали немилостиво.
Неколцина изпомежду тях случайно останали живи и разказали на пашата за съдбата на обсадените в черковата, т. е. че вътре в нея не са затворени московци и сърби, но повечето беззащитни жени и деца.
Из "Записки по българските въстания"
Захари Стоянов
На 1 май лето 1876-то след дни и нощи на пълен ужас, непонятно зло и постоянен острел от страна на озверелите турци тридесет и двама души слагат край на живота си.
Тяхното положение било едно от най-тежките и отчаяните, но тия пак не се решавали да се предадат живи в ръцете на страшните кеседжии. Башибозуците и черкезите викали отвън до синьо небе и нападали отчаяно, а топът продължавал да блъска в черковните дувари. Един от храбрите защитници на черковата, Тодор Велчев, с нож в устата и със запрегната пушка в ръце излязъл навън като вихрушка и след като изпразва върху нападателите двете цеви на пушката си, впуснал се подиря им с ножа си. Жестоките звярове и плячкаджии търтили напреде му един през други като овци; той ги гонил 20—30 крачки надалеч и се завърнал в черковата, наранен само в пръста; но когато преминувал през двора на черковата, град куршуми се сипели отгоре му от по-далечните височини около селото и той паднал на земята, ударен на много места. По негова собствена молба, да се не мъчи дълго време, друг един защитник от черковата, на име Савов, го добива с пушката си на мястото му. Гърмежът на топа и пушките, нападенията и страшните викове на жедните за човешка кръв башибозуци се увеличили още повече.
Из "Записки по българските въстания"
Захари Стоянов
137 души са загиналите по време на Априлското въстание в Перущица.
Перущица тогава е наброявала около 2500 души.
В това време черковата „Св. Архангел“ и затворените в нея жертви били в апогеята на своето злощастие. Всичките ближни на черковата здания били обвити в червени пламъци; вратите на черковата и на черковния дувар, които от по-напред били затрупани с дървета и полени отгоре с газ, тоже пламнали в огън; дъските в отделението на женската черкова няколко пъти пламвали, но сполучвали да ги угасят; топът, който непрестанно гърмял, гюллетата му се разпуквали над главите на нещастниците и още повече заразявали и така отровения вече въздух; едно гюлле, което преминало през прозореца, откъснало напреки препречените железа, на които висели полюлеите и които с падането си свалили на земята големи камъци; силен трясък и гръм, придружен с прах, изпълнил черковата. Понеже вратата бяха затъкнати от самите обсадени, за да не преминуват куршумите, тоя прах, пушекът и миризмата нямало отгде да излязват. Няколко души, повечето жени, се търкаляли на земята заедно с ранените и убитите, от задушвание. Може да се каже без ни най-малко преувеличение, че черковата приличала в това време на запалена пещ или по-добре на гробница. Камъците на нейните дувари се сгрявали постоянно от горящите наоколо здания и от дърветата, които башибозуците хвърляли запалени по вратата. Всичките мъченици горели за капка водица, която нямало отгде да вземат, при всичко че черковната чушмичка, находяща се вътре в двора, била на няколко крачки разстояние; който си прежалвал душата и излязвал на двора да си накваси попуканите устни, на часа бил убиван с по няколко куршума; турците не давали птичка да прехвръкне около черковата, може би че една жертва ще остане по-малко.
Отчаяно охкание от пресипнали гласове, молби дано да се струполи по-скоро черковното здание, за да избие всичките, да не влязват в душмански ръце, се чувало по всичката черкова. Гъсти кълба от пушек и дим пълнели всичкото пространство. Много моми и млади жени се молели на мъжете си да ги убият за душата си, за да се отърват веднъж завсякога от страшните мъки.
Юнаците, необикновените натури, ония, които работели за народното дело с чисто ангелско сърце, отдавна били решили да му се принесат жертва, против волята си и се мъчели още да поддържат отчаяните си братя.
— За свобода и за вяра Христова ще погинем, братя, както е погинал и Спасителят — викали тия със сълзи на очите.
Тия юнаци били Кочо Чистеменски Кундурджията и Спас Гинев, родом от Перущица, и пр. Страшните обаче викове на башибозуците около черковата, които викали: „Тичайте и нападайте по-смело, защото половин час ни остана още, докогато ще имаме право да колим“ — убивали съвършено куража на затворените. Башибозуците и черкезите били взели позволение от пашата, когото уверявали, че черковата е пълна с московци и сърби, да я превземат до половин час време и по тая причина правели отчаяно нападение. В тия последни минути на борбата черковата се окръжила от редовната войска, а башибозуците и черкезите отстъпили назад. До черковата наблизо дошел и пашата. Той е направил тая решителна постъпка, след като се уверил вече чрез изпитванието на много хванати българи, излезли от черковата, че вътре няма никакви московци и сърби, а повечето са беззащитни жени, деца и няколко полуубити мъже.
Из "Записки по българските въстания"
Захари Стоянов
Храмът се запазва като храм-паметник – в него повече не се осъществяват служби, за да остане свидетелство за онези жестокости, които са се случили тогава.
В това време, в тая критическа минута, когато се появили в тоя свещен жертвеник за българската свобода червените фесове и широките шалвари, горепоменатите юнаци — Кочо Чистеменски, Спас Ив. Гинев и Спас Спицеринът — направили следующето ужасно и невероятно решение: първите двама, след като прегърнали в обятията си своите любими жени и милите си дребни дечица, които притиснали при гърдите си и цалунали с отеческа любов, отстъпили няколко крачки настрана, изтеглили револверите си и сърцераздирателната сцена се започнала... Те изпразнили най-напред смъртоносните оръжия в гърдите на злощастните си съпруги, а после захванали и децата си, на които куршумите пронизвали крехките кокалци и на минутата още падали на земята като пшеничен клас, с дигнати нагоре ръчички, които кършели и сгъвали от страшни болести. От четиритех деца на Спас Гинев само най-голямото можало да се освободи, като го нзскрили помежду си изходящите се там наоколо поразени зрители. Когато Кочо Чистеменски повдигнал курока на своя револвер и когато обявил на вярната си другарка Теохана, че тя не трябва да живей вече — разказват присъствующите там очевидци, — бедната жена, без ни най-малко съпротивление, коленичила пред мъжа си, притиснала на гърдите си малката си любима дъщеря, затворила очите си с едната си ръка и се приготвила да приеме грозната смърт с голямо равнодушие. Само за едно помолила тя разярения в това време, свой съпруг, а именно: да убие по-напред нея, за да не гледа мъките на своята рожба, и ако е възможно, да ги не оставя да изгорят, но да ги погребе в един гроб. Свършила-несвършила още своята молба, револверът изгърмял два пъти и майката с детето си заедно се търкаляли вече, облени с кръв.
Освен своето семейство тримата юнаци Кочо, Спас и Спас Спицеринът убили още и около осемнадесет други жени и моми, които ги помолили за това. След тоя подвиг тия убили и себе си. Това се случило на 2 май 1876 г. в черковата „Св. Архангел“, откъм западната страна, в женското отделение. В своята книга „Зверствата в България“ кореспондентинът на „Дейли нюс“, Мак Гахан, който посети развалините на Перущица няколко месеца след горното събитие, говори, че когато една арменка му разказвала за постъпката на Коча и Спаса, как тия жертвували своето семейство, хладнокръвният ингилизин не обърнал никакво внимание на нейните думи, като помислил от най-напред, че тя му разказва глупости и небивали бабини деветини. После той се уверил, че всичко това е цяла истина. Примерът на горепоменатите трима юнаци бил последван и от Коста Р. Арачиев, Калофер Пашев и Апостол Рупчев, които така също посегнали сами на живота си.
Кочо Чистеменски, или Кундурджията, е родом от Татар Пазарджик, но е живеел в Пловдив от много години, гдето се занимавал с кундурджилък и гдето после се е оженил. Той е бил на възраст 35 години, черноок, ръст среден, малограмотен, както са всичките му събратия кундурджии. Твърде често той вземал участие в различни театрални представления, които бяха на мода и които бяха, така да кажа, като предшествующи причини на българското движение в 1875—1876 год. Тяхната епоха, ако се не лъжа, захваща от 1869 год. Тия представления били за Кочо като един вид школа, защото от тях той може би за пръв път можал да се запознае с българската история и с подвизите на различни герои, които подействували твърде влиятелно на неговата буйна натура. Във времето на пропагандата скромната къщица на тоя български патриот беше отворена за апостолите.
Другият юнак, Спас Ив. Гинев, е родом от Перущица, на 26-годишна възраст, ръст висок, със сиви очи и с извънредно юляма глава. Той се отличавал завинаги със своето юначество и бил известен между съселяните си за решителен и честен момък.
В това време, когато пашата влязъл в черковата, тая последната представлявала гробница, изпълнена с гъст пушек и отвратителна миризма. Трупове и от двата пола и от разни възрасти се валяли из кръвта си, някои издъхнали вече, а мнозина ранени и други в смъртния си час брали душа. Глухо пъшкание и стенание се слушало по всичката чернова. Турците, които малко по малко навлезли вътре, без да обърнат ни най-малко внимание на тая сърцераздирателна сцена, гдето около хиляда человечески същества се мъчели като в ада, като хищни птици налетели на убитите трупове, които обръщали и хвърляли на всяка страна да търсят пари. Същото тия правили и с живите. Пашата, който хладнокръвно гледал на тия варварски подвизи, вършени от страна на неговите подчинени герои, заповядал най-после на тия последните да изкарат останалите живи перущени навън от черковата. Една жена, щом си подала главата от вратата навън, била съсечена от един черкезин пред очите на пашата, който нищо не забележил на този кръвник.
От черковата извадили 105 души мъже и около 600 жени и деца, които откарали под конвой в Пловдив. Това се случило в събота на 2 май 1876 год. Числото на убитите в Перущица възлиза на 248 души, от които мъже — 203 души, жени — 55 и 16 деца. Останалите 24 души са измрели малко по-после, след поражението на селото, от болест и други причини, но все по следствие на въстанието. От гореозначеното число мъченици 90 души са убити в черковата „Св. Архангел“, 70 души на Циганската могила, а останалите по разни места из селото и наоколо. Всичките убити в Перущица заедно с Коча и Спаса са погребани в лозето на хаджи Танка, отвън селото, над пътя, които води за Пловдив, в пет големи гроба, изкопани във вид на вади един до други. Отгоре на тия гробове е насадено изново лозе, тъй щото никакъв знак не е поставен да показва, че там лежат останките на 298 души поборници за българската свобода!...
Числото на убитите турци е невъзможно да се определи точно, при всичките ми старания, защото турците са горели и отнасяли настрана своите убити, за да не обезсърчават нападателите. Според показанията обаче на мнозина очевидци, които ни най-малко не можат да се заподозрят в патриотическо пристрастие, от турците са паднали в перущенското нападение около 180—200 души.
Из "Записки по българските въстания"
Захари Стоянов
Днес храмът е запазен с всичките му разрушения.
Това е била волята на комитета, който се създава навремето, като една от задачите му е да се запази храма в автентичния му вид, както и да се изгради паметник на всички убити.
Храм "Св. Архангел Михаил" в Перущица е обявен за недвижима културна ценност (НКЦ) архитектурно-строителен и исторически паметник на културата с категория национално значение.
Саркофагът, който понастоящем е положен в центъра на храма, в този си вид е изграден през 1965-та, заедно със символичния олтар, заместващ главния дървен олтар, който е бил с икони на Станислав Доспевски, но не оцелява по време на пожарищата.
За да се прикрият зверствата турците събират останките на жертвите в един общ масов гроб.
Днес на това място – оградата на пощенската станция, има поставена черна мраморна плоча.
На 27 април 1911-та костите на загиналите са пренесени в храма.
Казват, че точно там – вдясно от каменните колони на "Св. Архангел Михаил", където днес е положена скулптурната композиция на Кочо, невестата му и тяхното детенце, изобразени в сетния им час, са се случили описаните от Иван Вазов събития в онези тежки, но паметни времена.
Как се стига до Перущица?
Перущица е град в Южна България, област Пловдив. Градът е център и единствено населено място в община Перущица.
Перущица се намира в Западните Родопи – в географската област, наречена Родопска яка, в северното подножие на Върховръшкия дял на Чернатица, на 255 метра надморска височина. Старата градска част се разстила амфитеатрално по възвишенията Вълковище и Власевица.
Местният преходноконтинентален климат с мека зима и слънчево топло лято, както и специфичните особености на тукашните почви са благоприятствали от древни времена за развитие на лозарството, особено на ароматния и с висока захарност гроздов сорт "Мавруд".
Перущица отстои на:
144 километра (на около 1 час и 48 минути с автомобил) от столицата
24 километра (на около 33 минути с автомобил) от град Пловдив
380 километра (на около 4 часа и 37 минути с автомобил) от град Варна
272 километра (на около 2 часа и 35 минути с автомобил) от град Бургас
Как се стига до храм-паметник "Свети Архангел Михаил"?
Храм "Свети Архангел Михаил" се намира на улица "Спас Гинов", 3 в съседство с Възрожденско "Даново" училище в град Перущица.
Какво може да се посети в близост?
На около 2 километра преди града се намира Червената църква, която ви приканвам да посетите.
На възвишение югоизточно от града се извисява паметник на трите поколения, до който ви препоръчвам да си направите разходка.
Само на 3 километра югозападно от град Перущица (на около 6 минути с автомобил) се намира село Устина.
В Устина поемете по Устинската екопътека до Устински водопад.
Само на 12,4 километра североизточно от град Перущица (на около 17 минути с автомобил) се намира село Първенец и един красив изкуствен водопад, който ви предлагам да посетите.
На около 15 километра южно от село Храбрино (на около 24 минути с автомобил) се намира чаровния Ситовски водопад.
На около 3 километра източно от село Храбрино (на около 6 минути с автомобил) се намира село Извор, откъдето стартира пътеката към Момини скали, по която ви съветвам да поемете.
На около 23 километра западно от град Перущица (на около 31 минути с автомобил) ще откриете борбено Брацигово.
По време на вашия престой в Брацигово ви препоръчвам да посетите великолепния храм "Свети Йоан Предтеча" и най-високата православна камбанария на Балканския полуостров, която се намира в двора на църквата.
В близост до църквата ще откриете малкия площад "Синджирли бунар".
Издигнат през 1976-та година по случай на 100-годишнината от великите събития от Априлската епопея, мемориалният парк "Априлци" в град Брацигово е място за разходки.
Народно читалище "Васил Петлешков – 1874" се намира в центъра на града и аз ви приканвам да разгледате величествената сграда.
Освен с героичното си минало, Брацигово се слави и с невероятните си розови насаждения, които през месец май ухаят божествено.
Ако продължите от Брацигово в посока село Розово, ще се озовете край чуден кът за крайпътна почивка с изключителна панорамна гледка към града.
Само на 5 километра южно от Брацигово (на около 9 минути с автомобил) ще откриете чаровното цветно селце Розово, край което се намира язовир "Чорбаново".
Продължавайки по пътя, ще откриете красивото и спокойно летовище Розовски вриз.
От летовище Розовски вриз стартират няколко туристически маршрута, един от които ще ви отведе до Гарванова скала.
Продължавайки по пътя за село Равногор, което отстои на 16 километра южно от Брацигово (на около 27 минути с автомобил), ще се насладите на чудни гледки, вековни гори и приказна природа.
От село Равногор стартират няколко живописни туристически маршрута, един от които е пътеката до Бекови скали.
Маршрут "Бекови скали" често се комбинира с пътеката до Червената скала.
На около 8 километра западно от град Брацигово (на около 11 минути с автомобил) се намира съседния град Пещера.
Пещера е поредният прекрасен български град с изключително борбено минало и горещо ви препоръчвам разходката тук. Ще ви разкажа как да стигнете до панорамната площадка над града, откъдето се разкрива чуден изглед към цяла Пещера!
В Пещера може да посетите крепост "Перистера".
Старият сахат в Пещера е място, съхранило богата история и аз сърдечно ви съветвам да го посетите.
Само на 15 километра югозападно от град Пещера (на около 19 минути с автомобил) се намира град Батак.
В Батак задължително посетете историческата църква-костница "Света Неделя".
В центъра на града се намира Исторически музей Батак.
В близост се намира Балиновата къща, която съдържа етнографска експозиция на Исторически музей Батак.
Само на по-малко от 2 километра северозападно от град Батак (на по-малко от 4 минути с автомобил) се намира язовир "Батак" и курортна местност Цигов чарк.
Само на 24 километра югозападно от град Батак (на по-малко от 30 минути с автомобил) се намира язовир "Голям Беглик".
Само на 33 километра южно от град Батак (на по-малко от 42 минути с автомобил) се намира язовир "Широка поляна".
Само на 42 километра южно от град Батак (на по-малко от 55 минути с автомобил) се намира панорамна площадка с изглед към язовир "Доспат".
Само на 48 километра южно от град Батак (на по-малко от 1 час и 2 минути с автомобил) се намира язовир "Доспат".
Само на 15 километра западно от град Батак (на по-малко от 18 минути с автомобил) се намира град Ракитово, в който може да разгледате старата часовникова кула.
Само на 8 километра северно от Ракитово (на около 14 минути с автомобил) се намира село Дорково, в което може да разгледате достолепния храм "Св. Илия".
Край Дорково се намира уникално находище, представляващо струпване на кости от над 30 вида животни на едно място – Плиоценски парк.
В близост до селото се намират древните руини на крепост "Цепина".
Само на 27 километра западно от Батак (на около 33 минути с автомобил) се намира СПА столицата на Балканите – Велинград – благословен и вечен.
Велинград е чудно красив български град, разположен в Чепинската котловина в Западните Родопи. Образуван е през 1948 година от сливането на селата Лъджене, Каменица и Чепино.
Велинград е един от най-безоблачните градове в България.
Истинското богатство на Велинград са неговите водни ресурси – реки, карстови и минерални извори – има ги в изобилие.
Велинградското геотермално находище е най-голямото в Южна България. Минералните извори (повече от 80 на брой), мекият климат и прекрасната природа са най-голямото богатство на града. Велинград е един от най-големите балнеологични курорти в България и не случайно е известен като СПА столицата на Балканите.
Във Велинград може да се разходите на спокойствие из дивно красивия Боров парк.
Може да се насладите на великолепна разходка до панорамна площадка "Скалите" над Велинград, откъдето се разкрива прекрасна гледка към целия район.
Мястото е изпълнено с красота и спокойствие!
Панорамна площадка "Скалите" над Велинград е специално място, където ще намерите уединение с природата.
Само на 15 километра североизточно от град Батак (на около 25 минути с автомобил) се намира началната точка на пътеката, водеща към пещера "Снежанка".
Само на 14 километра северно от село Устина (на около 19 минути с автомобил) се намира град Стамболийски, в който горещо ви препоръчвам да посетите еко парк Стамболийски.
Само на 7 километра северно от град Пещера (на около 10 минути с автомобил) се намира село Радилово.
Радиловци свидно пазят спомена за лейди Емили Странгфорд – символ на човечност, милосърдие, доброта, щедрост и любов към българите. Богата експозиция, посветена на живота и делото на лейди Емили Странгфорд, е подредена в музея на Радилово.
Само на около 33 километра северозападно от град Перущица (на около 37 минути с автомобил) се намира град Пазарджик, в който ще откриете градината на света и вечният пламък на мира.
Градината на света и вечният пламък на мира се намира в съседство с парк-остров "Свобода" в град Пазарджик.
Само на 14 километра югозападно от град Пазарджик (на около 18 минути с автомобил) ще откриете село Паталеница.
В село Паталеница ви препоръчвам да посетите паталенската перла – заровената църква "Свети Димитър".
В близост до селото се издига чудната Баткунска духовна обител "Св. св. Петър и Павел", в която ще откриете величествено спокойствие и красота.
Напролет феноменално красивите паталенски лавандулови поля пръскат чаромат и чар на фона на величествените Родопи.
На около 30 километра западно от град Пазарджик (на около 30 минути с автомобил) се намира чудното селце Голямо Белово.
Оттук стартира пътеката към величествените руини на Беловска базилика, които горещо ви препоръчвам да посетите.
Оттук може да продължите своето дивно приключение в античността в посока към руините на древния късноантичен и средновековен град-крепост Левке.
Само на 16 километра южно от град Перущица (на около 21 минути с автомобил) по пътя Кричим – Девин се намира язовир "Кричим".
Само на 13 километра южно от язовир "Кричим" (на около 16 минути с автомобил) по пътя Кричим – Девин се намира язовир "Въча".
Само на 20 километра южно от язовир "Въча" (на около 25 минути с автомобил) по пътя Кричим – Девин се намира язовир "Цанков камък", част от каскадата "Доспат-Въча".
Само на 55 километра югоизточно от язовир "Въча" (на около 1 час и 9 минути с автомобил) ще откриете мястото, където е родена родопската песен – земя, опазила автентичната родопска душа, скътана между така красивите зелени склонове на планината и край шума на реката, средище на родолюбие и познание, място, което дарява свобода, тишина, спокойствие и увереност за едно по-добро утре – Широка лъка!
В Широка лъка задължително посетете достолепния храм "Успение Богородично" – символ на вярата, издигнат за 38 денонощия.
В Широка лъка е роден екзарх Стефан I Български, ето защо аз ще ви разкажа за спасяването на българските евреи.
Само на около 8 километра южно от село Широка лъка (на около 15 минути с автомобил) ще откриете Гела – усмивката на Родопите.
В село Гела препоръчвам да си направите несравнима по красота разходка и да удивите на величествените красоти, заобикалящи селцето.
В село Гела непременно посетете интересните руини на ранновизантийска базилика – най-високо разположената в югоизточна Европа (1480 метра н. в.).
Само на около 19 километра югоизточно от село Широка лъка (на около 29 минути с автомобил) се намира връх Снежанка.
От върха ще се насладите на невиждани красоти, а от върха на кулата "Снежанка" може да видите слънчевите отблясъци във водите на Бяло море.
Срещу върха се намират Орфееви скали, откъдето ще бъдете прехласнати от още фантастични и необикновени гледки.
На около 50 километра северно от село Широка лъка (на около час с автомобил) се намира друго китно селце, съчетаващо тишина зеленина и родопско спокойствие – Забърдо.
Точно преди селото се намира отбивката към Чудните мостове – чудато родопско вълшебство, което ще ви омае и порази с красота!
На около 56 километра североизточно от село Широка лъка (на около час и 20 минути с автомобил) ще откриете поредното симпатично родопско бижу – Белица, община Лъки.
От селото стартира екопътека "Белица – Пещерата", по която ви съветвам да поемете.
Навлизане в Белица ще станете свидетели на този чуден скален мост – природна забележителност "Скален мост".
Очарователният водопад Гюмбертията се намира също край красива Белица, така че посетете го и му се насладете.
На около 67 километра североизточно от село Широка лъка (на около 1 час и 40 минути с автомобил) ще откриете един от претендентите за най-високо разположеното село на Балканите – Манастир.
В близост се намират 604 стъпала към свободата – към връх Свобода и чудни гледки към океана от Родопи.
На около 24 километра западно от село Широка лъка (на около 34 минути с автомобил) се намира началото на екопътека "Струилица", край която може да се насладите на чудното Самодивско пръскало.
И като за финал, мили мои приятели,
не бива да пропускате да разгледате
специалния албум с фото моменти –
открити, изживени, заснети и споделени с вас!