Пролог
Какво е благодетел?
Благодетел – това е човек, който върши добрини и прави благодеяния.
Какво е благодеяние?
Благодеяния – това са изключително добри дела, помощи или услуги, оказвани на други хора. Това е най-висша степен на проявление на милосърдие, състрадание и добродетелност.
Какво е милосърдие?
Милосърдие е оказване на помощ на попадналите в беда, целящо да намали обсега на човешките несполуки. То се характеризира с високо себеотрицание, отказ от егоистичната и суетна самодостатъчност, преодоляване на хладния и незаинтересован поглед към човешките страдания. За това е необходима истинска и непоклатима вяра и прилагане на Словото чрез дела в живота във вид на актове на доброта, любов, милост и утеха. Семейството е първото място, където се внушава тази ценност.
Какво е състрадание?
Състраданието накратко е чувство на емпатия, предизвикана от чуждата болка или страдание (от там и съ-страдание – съпреживяване на чуждото страдание или да страдаш ведно с другия). Състраданието е по-силно от съчувствието. Състраданието създава активно желание да се облекчи страданието на другите, то подтиква към желание за помощ.
Състраданието е израз на любов и симпатия.
Състраданието съдържа и е израз на алтруизъм – грижа за другите.
Състраданието е основна християнска добродетел и като такава е свързана с любовта и милосърдието.
Състраданието е проявление на изключителна и безмерна любов към хората и цели облекчаване на човешките страдания.
Какво е добродетел?
Добродетелта е морално превъзходство.
Добродетел е непокварена високо положителна характеристика, смятана за морално изключително добра и поради това ценена като фундамент, като принцип и като добра в морален аспект черта, както и морално действие.
Скъпи мои приятели, защо ви споделям всичко това?
Защото бих желал да сте напълно информирани какво точно значат всички тези определения и качества.
Защото бих желал да знаете какво ви очаква – с какво ще се сблъскате и за какво да сте подготвени, продължавайки напред към моята публикация!
Защото ще ви отведа до още няколко неми очевидци – преки свидетели на изключително жестокото потушаване на бунта и пречупване на така човешката воля и порив за свобода!
Скъпи мои приятели, представяйки ви няколкото съхранени до наши дни сгради в различни селища в България, използвани навремето за болници, в които са лекувани оцелелите, избавили се от зверствата, както и един личен медальон – безценен артефакт, ще ви разкажа една неповторима човешка история за една благодетелка, помогнала на българското население в онези черни, тежки, нечовешки, зли дни на пълно отчаяние и зловещи зловонни нощи на ужас.
Скъпи мои приятели, с огромно удоволствие ви представям вдъхновяващата история на лейди Емили Ан Странгфорд – символ на човечност, милосърдие, доброта и любов към българите!
Държа да ви споделя, че докато подготвях този мой материал аз доста пъти плаках.
Моите сълзи бяха сълзи на съчувствие и искрена жал – израз на моята безутешна мъка към всички жертви и техните оцелели близки в онези тежки часове несгодни за народа ни злочест.
Моите сълзи бяха сълзи на откровена душевна радост, породена от делата на тази благодетелка – истински ангел утешител, откъснала се от своя свят – на истинска дама от английското висше аристократично общество и дошла тук, пари събрала и шест на брой болници издигнала, гладните нахранила, голите облякла, болните излекувала, сиротните утешила, на безнадеждните надежда дарила и чрез Словото пътя към вярата посочила...
Отново плача...
Приканвам ви – недейте с лекота подминава тази моя публикация, а внимателно я прочетете!
Ще научите нещо ново!
Ще станете свидетели на нещо проникновено – история вдъхновяваща за помощ, за състрадание, за милосърдие, за добродетел най-човешка!
История за надежда!
История за любов към ближния!
Прочете и споделете човешката неповторима история на лейди Емили Странгфорд – не изпитала самата тя щастието да бъде майка, но превърнала се в майка за мнозина българи!
Да се знае!
Да се помни!
Лейди Емили Странгфорд –
символ на човечност, милосърдие, доброта, щедрост и любов към българите
В тежки часове, несгодни
За народа ни злочест,
Пълна с чувства благородни -
Идеш ни на помощ днес.
Идеш да дадеш утеха
На разбитите сърца,
На тез що са голи - дреха,
- Хляб на гладните деца.
С милост нежна във сърцето,
С дума блага на уста,
Балсам да лейш навред, дето
Се намира жалостта.
Чест на тебе, леди славна!
Милозлива, кат жена,
Ти по доблест нямаш равна,
По сърдечна добрина.
Да, че сичко ти оттласна:
Блясък, мир, живот такъв,
И дойде в страна нещастна,
Пълна с плач и дим, и кръв!
И на тоя що се вайка,
И утеха се избра,
На сирачетата - майка,
На вдовиците - сестра.
На Странгфорда наш делото
Ти пригърна го с любов,
Ти обади ни се в злото,
Чу печалния ни зов.
И като почете строго
Паметта на твой съпруг,
Ти обикна йощ по-много
Тези, що любил он тук.
Леди, той беше наш бранител,
Стълп на наште правдини;
Ти си ангел утешител
В най-злочестите ни дни!
Гостенко! Бъди честита!
В теб сюрмаха тоя път
Има помощ и защита -
Ти доказа на светът,
Че във тоя век ужасни,
Век на подлост, злоба, срам,
Чувства светли и прекрасни
Греят йоще сам и там!
Че ак някой сълзи рони,
Има кой да ги суши,
Че ак има зли демони,
Бдят и ангелски души.
Следвай подвига си красни!
Ах, разливай милостта!
И на хиляди нещастни
Ти услаждай горестта!
Всички, що от мраз треперят,
Що гладуват, що търпат,
Ти направи да намерят
В тебе майка тоя път!
И във всички хижи скромни,
И под секи беден свод
Да се слави, да се помни
Вечно името Странгфорд!
"НА ЛЕДИ СТРАНГФОРД"
Иван Вазов
19 септемврий 1876
Защо Иван Вазов, патриархът на българската литература, посвещава две от своите стихотворения на лейди Емили Странгфорд – благородна дама от висшето английско аристократично общество?
Защо Вазов в своите творби прекрасни я описва като ангел утешител, майка и сестра, използвайки думите милост, доброта и доблест, любов и утеха?
Защо паметник на лейди Емили Странгфорд се издига днес в центъра на град Батак?
Защо надписът под името ѝ гласи "Благодетелката на град Батак"?
Защо паметник на лейди Емили Странгфорд се издига днес и в град Хисаря?
Каква е историята на сградата, използвана днес като музей в село Радилово?
С какви средства е издигната сградата в село Радилово?
Защо в музея в село Радилово днес съществува самостоятелно обособена експозиция, изцяло посветена на живота и делото на лейди Емили Странгфорд, а на фасадата на сградата е поставена паметна плоча с нейното име върху ѝ?
Защо намирам подобна паметна плоча днес и върху фасадата на сграда в град Хисаря?
Защо върху сградата на училището в село Петрич откривам паметна плоча с нейното име, върху която е изписано "Благодетелка на село Петрич"?
За какви цели е използван обширния втори етаж на Дудековата къща в град Панагюрище през 1876-та година именно от лейди Емили Странгфорд?
Каква е историята на личния медальон на лейди Емили Странгфорд, който днес се пази в картинната галерия в село Петрич?
Защо днес съществуват улици в България, носещи нейното име?
И аз като вас, скъпи приятели, се питах защо, докато не научих невероятната и така човешка история на благодетелката на град Батак и на село Петрич – лейди Емили Странгфорд!
Коя е лейди Емили Странгфорд – не изпитала самата тя щастието да бъде майка, но превърнала се в майка за мнозина българи!
Емили Ан Бофорт, виконтеса Странгфорд (Emily Anne Beaufort, Viscountess Strangford) прилага Словото чрез дела в живота във вид на актове на милосърдие, доброта, любов, милост и утеха.
Лейди Странгфорд, както е известна в България, е родена през 1826 година в семейството на британския морски контраадмирал, научен сътрудник на Кралското астрономическо общество, главен картограф и хидрограф на Британската флота, изтъкнат военен и прочут географ сър Френсис Бофорт (1774 г. – 1857 г.) и Алиша Магдалина Бофорт.
Сър Френсис Бофорт въвежда стандартна ска̀ла за измерване на силата на вятъра, варираща от 0 (за спокойно време) до 12 (за ураган).
Скалата на Бофорт все още е в употреба за същата тази цел и за да обединява различни компоненти от климатичното време (сила на вятъра, състояние на морската повърхност, наблюдаеми ефекти) в една обща картина.
През 1831 г. сър Френсис Бофорт подготвя за пътуване кораба "Бигъл", с който Чарлз Дарвин се отправя на пътешествие да събира информация, на базата на която по-късно създава своята Теория на еволюцията чрез естествен подбор, формулирана за първи път в неговия труд "За произхода на видовете" през 1859 г.
Емили Ан има четирима братя и две сестри.
Наследила авантюристичния и приключенски дух на баща си, младата Емили Ан от съвсем млада плава с бащината флота към близкоизточните страни и култури, което е типично за Викторианска Англия.
Годината е 1858-ма и Емили Ан предприема своето поредно мащабно пътуване, което я отвежда до бреговете на Мала Азия, Египет и Сирия. Публикуваният през 1861 г. неин пътепис е поводът, във връзка с който съдбата я среща с друг млад познавач и изследовател на Изтока – дипломатът лорд Пърси Странгфорд, който е рецензент на книгата ѝ.
Лорд Пърси Странгфорд (Percy Ellen Algernon Frederick William Sydney Smythe, 8th Viscount Strangford (26 ноември 1825 г. – 9 януари 1869 г.) е роден в Санкт Петербург, Русия. Син е на 6-ти виконт Странгфорд, британски посланик, работил и живял в Османска Турция, Швеция и Португалия. Като дете Пърси Смайт е бил почти сляп, в следствие на това, че майка му е претърпяла трудности по време на нейно пътуване по Балтийско море през зимата малко преди раждането му.
Докато е в Константинопол, където служи при лорд Стратфорд де Редклиф, Пърси Смайт овладява не само турския и неговите диалекти, но и формите на съвременния гръцки. Той вече притежава добри познания по персийски и арабски преди да се впусне в приключението си на Изток. Именно изучаването на османската история го отвежда до Балканския полуостров.
Убеден българофил, лорд Пърси Странгфорд подкрепя българите по време на борбата им за църковна независимост. Смята се, че той е първият британски дипломат, който е разкрил пред английската общественост националната идентичност и култура на българите и е предположил, че при залеза на Османската империя българите, а не сърбите, ще имат водеща роля в политиката на Балканите.
През 1862 година Емили Ан Бофорт и лорд Пърси Странгфорд се венчават.
Под влияние на съпруга си лейди Емили Странгфорд развива своя силен интерес към политическата съдба на Балканите и споделя своите искрени симпатии към българите и твърда убеденост в тяхното политическо бъдеще.
Две години по-късно тя публикува своята втора книга – "Източният бряг на Адриатика", в която описва своите семейни пътувания.
На 9 януари 1869 г., само на 43 години, лорд Пърси Странгфорд умира. Това е жесток удар за Емили Ан и тя се отдава на милосърдие и организирана благотворителна дейност, като се обръща към света на обществената несправедливост, болестите, бедността и страданието.
През същата година тя редактира и издава сборник от избрани текстове на обичния си съпруг по политически, географски и социални проблеми (А Selection from the Writings of Viscount Strangford on Political, Geographical and Social Subjects, 1869).
В своите мемоари лейди Емили Странгфорд пише:
Покойният ми мъж често е заявявал да направя това, което е възможно, макар и малко да е то, в полза на българите.
Лейди Емили Странгфорд се записва в училище за медицински сестри и посвещава живота си на благотворителност в подпомагане на болници, на пострадали от военни насилия, на затворници, социални домове и кухни за бедни.
На 20 априлий 1876 година българите въстават срещу поробителя, който жестоко потушава бунта. Макар и завършила с военен неуспех, Априлската епопея намира силен отзвук в Европа, поради грозните известията за извършваните варварски зверства.
Лейди Емили Странгфорд и американеца Джанюариъс (Джан) Алойшиъс Макгахан – журналист и специалист военен кореспондент на лондонския вестник "Дейли Нюз", имат съществена и важна роля за формирането на британското обществено мнение относно злата и черна участ на българите.
На 28 юли 1876 г. Джанюариъс (Джан) Алойшиъс Макгахан посещава Пловдив, а на 1 и 2 август с.г. съответно Пещера и Пазарджик, след което и село Батак.
Очевидец на всички злини, той изпраща ярки описания на преживяното.
Влязохме в двора на църквата, но миризмата тук стана толкова лоша, че беше почти невъзможно да продължим. Вземаме шепа тютюн и я поднасяме до носа си, докато продължаваме нашето разследване. Църквата не беше много голяма и беше заобиколена от ниска каменна стена, ограждаща малък църковен двор около петдесет ярда широк и седемдесет и пет дълъг. Отначало не усещаме нищо особено и вонята беше толкова силна, че едва ли се огледахме, но виждаме, че мястото е отрупано с камъни и боклук на височина пет-шест фута над нивото на улицата и след проверка откриваме, че това, което изглежда като маса от камъни и боклук, в действителност е огромна купчина човешки тела, покрити с тънък слой камъни. Целият малък църковен двор е натрупан с тях до три-четири фута дълбочина и оттук идва страшната миризма.
Няколко седмици след клането бяха изпратени заповеди за погребване на мъртвите. Но вонята по това време беше станала толкова убийствена, че беше невъзможно да се изпълни заповедта или дори да се остане в околностите на селото. Мъжете, изпратени да извършат работата, се задоволиха с погребването на няколко тела, хвърляйки малко пръст върху други, докато лежаха, и тук, в двора на църквата, те се бяха опитали да покрият тази огромна купчина гноящо човечество, като хвърляха камъни и боклук по стените, без да се осмеляват да влязат. Бяха успели само частично. Кучетата работеха там оттогава и сега можеха да се видят да излизат от този чудовищен гроб с глави, ръце, крака, крака и ръце в ужасно объркване.
Казаха ни, че само в този малък църковен двор лежат три хиляди души и можехме да повярваме. Беше страшна гледка – гледка, която да преследва човек през целия живот. В тази гнойна маса имаше малки къдрави глави, смачкани от тежки камъни; малки крачета, не дълги колкото пръста ти, върху който плътта беше изсушена силно от пламенната топлина, преди да има време да се разложи; малки бебешки ръце, протегнати сякаш за помощ; бебета, които бяха умрели, чудейки се на яркия блясък на саби и червените ръце на мъжете със свирепи очи, които ги държаха; деца, които бяха умрели, свивайки се от страх и ужас; млади момичета, които бяха умрели плачещи и ридаещи и молейки за милост; майки, които умряха, опитвайки се да защитят малките си със собствените си слаби тела, всички лежаха заедно, гнойни в една ужасна маса. Сега мълчат достатъчно. Няма сълзи, нито викове, нито плач, нито писъци на ужас, нито молитви за милост. Реколтите гният по нивите, а жътварите гният тук, в двора на църквата. Разгледахме църквата, която беше почерняла от опожарената дограма, но не беше разрушена, нито дори много наранена. Беше ниска сграда с нисък покрив, поддържана от тежки неправилни арки, която, когато погледнахме, изглеждаше едва ли достатъчно висока, за да може висок човек да стои под нея. Това, което видяхме там, беше твърде ужасяващо за повече от един прибързан поглед. Огромен брой тела бяха частично изгорени там и овъглените и почернели останки, които сякаш го изпълваха до половината до ниските тъмни арки и ги правеха още по-ниски и по-тъмни, лежаха в състояние на гниене, твърде ужасяващи за гледане. Никога не бях си представял нещо толкова ужасно. Всички се обърнахме болни и припаднали и излязохме, олюлявайки се, от страховитата къща с вредители, доволни, че отново ще излезем на улицата. Разходихме се из мястото и видяхме едни и същи неща, повтаряни отново и отново сто пъти. Скелети на мъже с дрехи и плът, които все още висят и гният заедно; черепи на жени, с коси, влачещи се в прахта, кости на деца и бебета навсякъде.
Джанюариъс (Джан) Алойшиъс Макгахан за видяното в Батак и църквата "Света Неделя"
Макгахан сочи, че от общо седем хиляди души население в Батак оцеляват само две хиляди. По негови изчисления петдесет и осем български села са били разрушени, пет манастира са изравнени със земята и общо петнадесет хиляди души са зверски изклани.
Тези репортажи, публикувани в либералния вестник "Дейли Нюз" и препечатани от други вестници, предизвикват в Обединеното кралство огромна вълна от обществено негодувание срещу Османска Турция. Бенджамин Дизраели, министър-председател на Обединеното кралство, чието правителство подкрепя Османската империя, се опитва да омаловажи кланетата, твърдейки, че българите също имат вина. Тези аргументи са опровергани от последващите репортажи на Макгахан.
Английската общественост е силно развълнувана и дълбоко потресена от извършените престъпления.
Европа е възмутена!
Организират се събрания, митинги и парламентарни дебати. В защита на българите пишат Виктор Юго, Джузепе Гарибалди и Оскар Уайлд.
Уилям Гладстон написва и издава своята книга "Уроци по клане".
Лейди Емили Странгфорд се обръща с призив към цялата британска общественост и европейците в Цариград да подпомогнат българите и създава фондация за набиране на средства "Bulgarian Present Relief Fund".
Към събраните средства лейди Емили Ан Странгфорд добавя свои лични спестявания и скъпоценности, като по този начин фондацията успява да събере около 30 000 британски лири. Със събраната сума тя заминава за Цариград, където се среща с Едуин Пиърс (английски журналист, юрист, историк и ярък застъпник на българската национална кауза, редовен кореспондент на лондонския вестник "Дейли Нюз" в Цариград), Джанюариъс А. Макгахан, Юджийн Скайлър (американски учен, писател, пътешественик-изследовател и дипломат) и Екзарх Антим I (първият и многозаслужил български екзарх), които с благодарност ѝ пожелават успех.
С част от събраните средства са закупени медикаменти, дрехи, покъщнина и храна, като в началото на месец октомври 1876 г. лейди Емили Странгфорд пристига в Пловдив. Българската общественост и представителите на чужди мисии сърцато я приветстват.
През втората половина на месец октомври лейди Емили Ан Странгфорд посещава Батак.
Бруталната действителност, която се разкрива пред очите ѝ, е отвъд всички нейни най-лоши представи! Лейди Емили Ан Странгфорд се изправя пред пепелищата и разрушенията на опустошените въстанали селища в най-тежките часове, несгодни на народа ни злочест.
Край изцяло опожарените и порутени сгради, сред които нявга е кипяло живот, се виждат непогребани разлагащи се трупове.
Не се диша!
Въздухът е застинал натежал, отровен от зловонна миризма!
Оцелелите – грохнали старци, жени и деца, се движат като призраци из тази открита гробница за мъртви и все още живи хора.
Храна няма!
Облекло няма!
Подслон няма!
Есен е. Зима иде!
Хората вече нямат сълзи – те са пресъхнали и не могат да плачат!
Нечовешките и смъртоносни условия носят епидемия от тиф и дизентерия, които вземат допълнително жертви.
Едва пристигнала в Батак, лейди Емили Странгфорд стартира раздаването на дрехи (ямурлуци, потури, сукмани, завивки), медикаменти, покъщнина и организира безплатна обществена кухня, в която лично раздава храна.
Сковани са малки временни колиби за подслон, но епидемията се разраства и жертвите растат. Лейди Емили Странгфорд преценява, че трябва да се построи болница, обслужвана от лекари и медицински сестри.
Болницата в Батак е построена по английски образец за много кратко време. Била модерно обзаведена за времето си с имущество, доставено от Англия. В нея имало амбулаторен кабинет, стая за медицинския персонал и две големи зали, използвани за женско и мъжко отделение и предназначени за стационарно (болнично) лечение. Именно тук са работили английските лекари и медицински сестри.
Същевременно отправя апел към английската общественост да бъдат изпратени двама лекари и пет медицински сестри.
На този апел се отзовават не двама, а четирима английски лекари – д-р Джордж Стокъл, д-р Уилям Стивънсън, д-р Хенри Добсън и д-р Чара Скачли, и не пет, а осем медицински сестри. Всички те са млади хора, доброволци, дошли от Англия да се трудят безплатно в името на човешкия дълг. Целият медицински екип говори само английски език и за преводачи се притичат ученици от Американския колеж в Самоков.
В Батак лейди Емили Странгфорд е настанена в една набързо скована дъсчена колиба, в дъното на която се намирало разпятието, а до него една едва мъждукаща газена лампа, под светлината на която тя пишела впечатления си от преживяното.
Като една истинска дама от висшето английско аристократично общество, всичко това било за нея една напълно непривична обстановка, но тя много бързо се приспособява към новите невъзможно сурови условия и твърдо понасяла несгодите.
Днес този паметник на лейди Емили Странгфорд се издига в центъра на град Батак. На мястото на жълтата сграда (понастоящем "Дневен център за стари хора "Лейди Странгфорд"), която се вижда зад паметника, на времето се е издигала болницата, построена със средства от фондацията. Днес върху фасадата на сградата откъм главната улица и с лице към паметника е поставена паметна плоча.
Тук е била болницата за пострадалите батачани през априлското въстание 1876 г., построена със средства на лейди Емили Странгфорд.
При различните си посещения в Батак лейди Емили Странгфорд всеки път е вземала по няколко момичета и момчета – кръгли сирачета на възраст 6 – 7 години. Отвеждала ги в Цариград и предавала за осиновяване на чужденци, като някои от тях настанявала в пансиони.
Това е сградата на четвъртата подред болница, която лейди Емили Странгфорд издига. Мястото е село Петрич, община Златица.
Днес върху фасадата на сградата откривам този паметен надпис.
Тази къща е била болница, построена от лейди Странгфорд в 1876 г. и щаб на руските освободители 1877 г.
В село Петрич лейди Емили Странгфорд отсяда в най-обикновена малка къща в махала Бодят, намираща се на север от Каменийска река, къде точно днес никой не знае.
В стаята, която тази английска благородничка обитава за около месец, докато всекидневно помага в болницата, нямало абсолютно нищо друго освен едно ниско легло. Лейди Емили Странгфорд пожелава да се добави единствено едно дървено корито с вода, за да може да се мие. Тъй като в цялото село не се намира такова, петричени отсичат ствола на дебело дърво и го издълбават, за да ѝ направят корито.
От село Петрич, община Златица, лейди Емили Странгфорд изпраща четири дечица-кръгли сирачета в Англия, за да се учат и да сполучат. Те стават лекари и адвокати. Две от тях се завръщат в България, за да търсят своите корени.
Панагюрище също било почти цялото опожарено.
Септември, 1876 г.
Започнаха да дохождат пратеници на чуждестранни благотворителни дружества, главно английски.
Георги Алойдов, Панагюрище
В своя пътепис "Под Балкана. Бележки за посещение в Пловдивската област през 1876 г." авторът Робърт Джаспър Мор също отделя подобаващо място за пребиваването и благотворителната дейност на лейди Емили Странгфорд в цялата област.
Обширния горен кат на Дудековата къща в град Панагюрище лейди Емили Странгфорд оборудва и превръща в болница и сиропитателница.
Сега новината е, че е дошла една г-жа англичанка на имя леди Странкфорд и нейните двама человеци идат тука постоянно и са фанале Дудековата къща та са направиле болница и сиропитателница, намират се до 150 души, които хранят.
Свещенник Манчо Н. Джуджев, Панагюрище
Подобно е положението и в Перущица, където сградата на Възрожденското (Даново) училище вероятно е ползвана за временна болница, за което все пак не съществуват категорични данни.
...вечно незабравимата българска благодетелка г-жа лейди Странгфорд, при другите си добрини, снабди селото ни с една болница, в която цяла зима намираха прибежище нашите бедни и изпаднали селяне, под надзорството на изящнейшият д-р Стефансон, заедно с две докторки. Според завещанието на негово благородие (болницата да бъде за в бъдеще училище), отворихме училището си на 25-й миналия април, като ни се проводи пак от нейна страна чрез Св. Пловдивска митрополия учител. Ученици се събраха 135, а ученички 85, които посещават училището редовно...
Дописка от Перущица във вестник "Напредък", брой 132 от 20 май 1877 г.
Лейди Емили Странгфорд осигурява средства, чрез които се построяват и оборудват шест болници – в селищата Батак, Радилово, Перущица, Петрич, Панагюрище и Карлово и нови домове за над 5 000 български семейства. Издига една трапезария в град Копривщица. Осигурява дрехи за над 20 000 души.
На нищо не съм гледала с такова задоволство, както на шесте болници, които построих.
Там, където имаше най-много измъчени от въстанието, възрастни, деца и майки, нищо, че и беше странно, поради тифа и дизентерията. София, едната ми сестра, беше само на 18 години – умря тука, в село Радилово пак от тиф, но преди да умре, хранеше и гладните, и лекуваше болните.
Лейди Емили Странгфорд
Паметна плоча на името на 18-годишната хърватка и медицинска сестра в болницата на лейди Емили Странгфорд София Неспач, починала от тиф треска на 17 март 1877 г., е поставена днес върху фасадата на сградата музей в село Радилово.
Скъпи приятели, представям ви сградата в село Радилово, издигната със средства, събрани с помощта на лейди Емили Странгфорд и превърната днес в музей.
Тук се помещава специална експозиция, посветена на лейди Емили Странгфорд.
Уредничката на това изключително място, госпожа Марена Вачкова, трепетно и с особен плам, ми сподели своя чуден разказ, който предавам нататък и разказвам днес на вас.
В музея в село Радилово съумях да заснема всичко, така че да бъде запазено делото на уредниците на това интересно място и да бъде популяризирано.
Скъпи приятели, това е госпожа Марена Вачкова – секретар на читалище "Зора-1903" и уредник на музея в село Радилово, която беше изключително мила и добра да ни дари с невероятни познания, защото радиловци дълбоко пазят скъп свиден спомен за лейди Странгфорд.
Лейди Емили Странгфорд обикаля общо около 59 селища в Пловдивско и Пазарджишко, снабдявайки жителите им с дрехи, храни, медикаменти, покъщнина.
Освен с много големи количества дрехи, тя подпомага бедстващото българско население със средства за строителство и обзавеждане на жилища, дъскорезници, една мелница, розоварни в Клисура и други села от Розовата долина, сред които и 110 казана за варене на розово масло.
Лейди Емили Странгфорд сам сама стриктно отчита всеки похарчен грош.
Влагайки толкова много безгранична любов, себеотдаване и доброта, лейди Емили Странгфорд получава сърцата благодарност от стотици българи.
Ще ви споделя, че по онова време в Цариград е издаван на български език вестник "Зорница". В него са публикувани редица съобщения и статии за положението на българите под османско владичество. Кореспондентите са отразявали много съвестно и точно всичко, случващо се в българските земи, затова данните са сигурен източник за историческите ни изследвания. В специалната експозиция, посветена на българската лейди в музея в село Радилово, са запазени и показани редица любопитни материали, на които г-жа Вачкова отреди специално внимание.
През пролетта на 1877 г., поради не добро здравословно състояние, през Цариград лейди Странгфорд се завръща в Лондон. На сбогуване тя обещава отново да посети България, за да види плодовете на своя труд и да помогне още с каквото може. И тя наистина се завръща тук през 1884 г.
Представям ви знаменателно писмо на лейди Странгфорд към българския народ:
Любезни приятели българи,
Не мога да се отделя от Вас, без да кажа на всички Ви Сбогом!
Аз бих желала да кажа всичко това на всички Ви лично и да се разговоря с всекиго от Вас. Аз желаех да посетя всяко село в отечеството Ви и да хвана за ръка всяка вдовица и всяко сираче, но строгостта на климата и разклатеното ми вече здраве ме заставят да напусна, което и правя съвсем против волята си, без да посетя малкото онези места, които ми са още непознати. Най-много съжалявам, че съм принудена да тръгна без да посетя Сливен, Казанлък, Търново и Ловеч.
Ако Вий дължите много на английския народ, на неговото съчувствие, на неговата щедрост и на неговото богато благодеяние, то аз му дължа един двоен дълг от признателност: първо, за всичката помощ, която даде на Вас, моите приятели, и второ - за това, че ме остави аз сама да донеса тая помощ. Вий знаете, че ако мога, тъй да се изразя, всеки грош, който похарчих за Вас, премина през сърцето ми. Аз съм Ви обичала от шестнадесет години насам, за любовта на мъжа ми, и единственият светъл луч на моя вдовски живот е било делото, което аз бидох повикана да извърша помежду Ви.
Аз съм уверена, че четирмата англичани, моите изрядни доктори, които принесоха своите услуги безплатно помежду Ви, и шестте англичанки, които гледаха болните, всякога с благодарност ще си спомнят месеците, през които и те работиха помежду Вас.
Аз Ви благодаря от дълбочината на сърцето си за добрината, що показахте към мене; за труда, що сторихте да ме посрещнете, и за горещо сърдечния прием, що ми направихте в Пловдив, Карлово, Сопот, Панагюрище и други места. Хубавите подаръци, що ми принесохте, ще бъдат приятни спомени, които ще ми говорят за "признателна България" и когато си отида далеч от тук.
Аз се надея, че ще мога да дойда пак при Вас в някое по-благоприятно време. Дано Бог в своята безкрайна милост и любяща доброта бодърствува върху Вас, благослови Ви и Ви ръководи. Това ще бъде моята постоянна молитва, когато се завърна в Англия!
Пловдив,
Виконтеса Странгфорд,
16 априлий 1877 г.
По време на Англо-египетската война от 1882 г. лейди Емили Странгфорд пътува за Египет, където открива болницата "Виктория" в Кайро. При завръщането си в Англия кралица Виктория я награждава с Ордена на Червения кръст.
В народната библиотека "Иван Вазов" в град Пловдив се съхранява относително слабо известният хербарий от водорасли, подвързан с кожени корици, озаглавен Irish sea-weeds, събиран и направен собственоръчно от лейди Емили Странгфорд в периода 1843 – 1845 г., докато тя плава с корабите на баща си по крайбрежието на островите на Северна Шотландия и Ирландия.
През 1883 г. тя подарява колекцията си на Вълко Шопов, кмет на Пловдив и неин секретар и преводач при обиколката ѝ из българските селища след Априлското въстание в периода от 1876 до 1877 г.
През 1887 г. лейди Емили Странгфорд събира пари за построяване на болница в Порт Саид.
Въпреки разклатеното си здраве, тя заминава по море на 17 март 1887 г., за да открие болницата, но умира на борда на кораба от мозъчен инсулт на 24 март. Нейното тяло е балсамирано в Неапол и след това изпратено в Англия, където е погребана на 18 април 1887 г. до гроба на нейния съпруг.
В картинната галерия в село Петрич се съхранява медальонът на лейди Емили Странгфорд, който благодетелката на българския народ подарява през 1877 г. на 25-годишния поет Иван Вазов. По-късно патриархът на българската литература дарява реликвата на писателката Евгения Марс, приемана като негова муза.
На 8 май 2021 г., Мария Елмазова – внучка на първата българска жена-издател Евгения Марс, дарява медальона на лейди Странгфорд на кмета на общината инж. Стоян Генов, заедно с оригиналната бележка от 1910 г., подписана от Марс, за придобиването от нея на медальона.
Той е поставен в специална витрина в галерията в присъствието на президента на Република България Румен Радев и зам.-посланика на Кралство Великобритания у нас г-жа Лин Чарлз.
Скъпи приятели, към края на своя разказ ще споделя с вас едно изключително силно и разтърсващо благодарствено слово!
Това е благодарствено писмо, публикувано във вестник "Зорница", поздравителен адрес от жените на Стара Загора до лейди Емили Странгфорд.
АДРЕС
от Старозагорските госпожи
до
Високопочитаемата и благорадетелна Лейди Странгфорд.
Госпожо!
След като дързнуваме да принесем най-покорно дълбоките си почитания и сърдечните си поздравления към Вас, изразяваме Ви, чрез Настоящето си благодарността и признателността към Високата Ваша личност за големите и отличните заслуги, що направихте и правите на пострадавшите наши братя и сестри в отечеството ни. Злочестината, която последува народът ни, а най-вече сънародниците ни в Пловдивско е за неописване. Сами видяхте и чухте плачът и риданието на хиляди окаяни человечески същества.
Високопочитаемая и Благороднейшая Госпожо!
Хиляди български сърца и хиляди български души славят и ще славят името Ви во веки, за гдето милостиво погледнахте на пострадавшите ни братя и сестри, като се трудите да нахраните гладните, да напоите жадните, да облечете голите, да подкрепите немощните, да изцерите болните и да утешите печалните и тъжащите.
Уверяваме Ви, Високопочитаемая и Благороднейшая Госпожо, че Вашето име ще остане със златни букви написано в историята на благодетелите на българския наш беден народ, - а най-вече като делата Ви проповядват, че Вий носите чисто християнско сърце и истинно християнска душа, с които красите благородната Ваша личност, която во веки веков ще се благославя с най-голямо уважение от потомството на народа ни.
Същевременно, чрез Вас, поздравляваме и благодарим на всички благородни англичанки и на Единбургските госпожи, които показаха състрадание към злочестината на нашите братя и сестри, като се притекоха да принесат морално и материално помощите си.
И тъй като възнасяме молитви към Създателя за многолетствието Ви, оставаме на Вас Верни и покорни!
1876, декември, 28
(Следват подписите на старозагорските госпожи).
С. Загора
И в края на тази публикация, посветена на живота и делото на лейди Емили Странгфорд, ще споделя с вас извадки от книгата ѝ "Източна Румелия", издадена през месец май 1879 година.
Българинът е лъжлив поради навика да се страхува, но освободен от страха, той е прям, пълен с проницателност и отлична чувствителност, по природа е много работлив, ужасно пестелив и има импулс към морален и физически напредък, което е невероятно интересно и заслужаващо възхита.
Той според мене е най-добър от славянските нации; и още той е най-малко обичаният.
Той е индивидуалист, не се привързва лесно. Не се колебая да кажа, че няма друга
европейска нация с толкова малка естествена склонност към привързване. Любопитен
факт е, че дори малко образование изведнъж развива нежни фибри, те стават любезни и
приятелски настроени. Те са скучни и намръщени хора сега; но две или три образовани
поколения със сигурност ще развият тези черти в жив и добър характер.
Тяхната оскъдна пестеливост ще се превърне в разумно спестяване, тяхната егоистична
отчужденост ще се претопи в приветливо приятелство.
Днес всички - и бедни и богати, без изключение, са противно самодоволни, изключително самоуверени и пълни с най-абсурдна суетност, макар че имат малко, с което да се издокарват. И разбира се вниманието, което те са привлекли, е повишило невероятно тяхното самочувствие.
Оставени са на обучението на руснаците, чието надуто самочувствие е толкова
непоносимо, чието невежество дори и когато са образовани е толкова поразително и
чието измамничество е толкова безгранично. Подпомагани от Европа, окуражени от
Запада, българите ще се развият в един солиден ценен народ, способни да управляват
себе си и да спечелят респекта на европейското семейство от нации, в което, аз дълбоко
вярвам, те най после ще бъдат един ценен член, ако се пазят от Русия.
Наш дълг е да им помогнем да постигнат това. Беше наш дълг да им помогнем много по-
рано като християни и като съграждани на света; но нашите сънародници не знаеха
нищо за тях, не мислеха и правеха нищо за тях; само отделни индивиди работеха
сърдечно, за да им покажат пътя към прогреса.
Ако това беше продължено и постоянни мъдри мерки бяха предприемани в
Константинопол, българите биха са развили и постепенно освободили в необходимото
време и в трайна задоволителна форма, твърде различна от нещастията, които сега ги
сполетяха.
Печелившата позиция днес е разумните хора да гледат напред, а не назад. Жестокостите на миналото са минало и нищо добро не може да се постигне, ако се повтарят и постоянно припомнят до втръсване; нашата цел е ограничена - какво трябва да направим, за да оформим една нова нация по честен начин и със съзнателна работа; ние искаме да я отнемем от ръцете на тези, които сега я градят с измама и подлост. Навремето ние говорихме твърде много, че трябва да ѝ помогнем; нека сега го направим.
И най-напред нека неотклонно настояваме те да осъзнаят, че тези, които искат да влязат в кръга на национален живот трябва да поемат своите отговорности и задължения, освен привилегии. За да станат една европейска нация, те трябва да се съгласят да приемат диктата на Европа. Те са млади и невежи, но те са обучаеми; нека Европа им покаже истината и те ще я последват. Санстефанският мирен договор ги направи руски роби, но те нямат достатъчно интелигентност да осъзнаят това.
Берлинският договор им даде национален живот. Нека прозрат това, за да запазят и развият този живот. Русия претендираше, че акушира при раждането на нацията: тя държеше пръста си върху гърлото на новороденото дете и не винаги криеше своето намерение да го удуши, ако настъпи подходящ момент. И българската нация безспорно ще загине при този фатален факт, ако са слепи днес и ако Европа не ги наблюдава, за да предотврати това.
Берлинският договор, колкото и да е хубав /или лош/ се компрометира, допускайки руснаците да останат в Румелия за една година. На предложението за съвместна окупация руснаците открито признаваха, че те нямат намерение да оставят българите на самите тях. "Ние се сдобихме с тези прасета и ние възнамеряваме да ги водим" - това е постоянно повтаряното изречение в устата на всеки руснак.
Българите, с техния младежки ентусиазъм и нови войски – горди като ученик с новата си униформа – вярват, че могат да се отърват от руснаците, когато искат. Те не могат. Само Европа може да освободи българите от новото, по-тежко и по-потисническо робство на техните "големи братя". Българската нация не е подобие на Русия... и само с помощта на Европа тя ще може да се освободи от деспотичното потисничество на руската църква и народ, което вече започва. Те може да даряват букети на своите освободители по празниците – всеки българин желае да добави още един празник към и без туй дългия празничен календар: но някои от тях започват да разбират, че техни братя тихомълком са изпращани в Сибир, за да медитират върху своите твърде приповдигнати национални аспирации.
Урокът, който българите трябва да научат, е просто този: нека те да се придържат към закона на Европа; нека те демонстрират, че са способни на самоуважение, самоконтрол и достойнство; нека те спокойно приемат протекцията на Турция, която със сигурност няма да им навреди, защото тя ще ги използва, за да влезе в кръга на европейските нации и ще ги пази от Русия. Тяхната независимост така покровителствана и гарантирана от думата на Европа ще се развие в едно здраво и плодоносно дърво. Извънредно много те се нуждаят от няколко години протекция и осиновяване. Тези години биха им позволили да постигнат единство, мъдрост и сила: без тях те не могат да спечелят респекта на Европа нито пък да си подсигурят един продължителен национален живот. Хребетът на Балкана има много малко общо с растителността по-долу, така се различават миналата и сегашна ситуация; дали някой чувства и вярва, че по същество турският неагресивен войник, внимателно наблюдаван, както и ще бъде, от офицери отговорни пред европейската комисия ще бъде виновен за насилие над въоръжени и обучени българи.
Винаги предпочитаната игра на Русия е играта на изчакване; нека българите следват нейния пример и докажат, че и те могат да чакат; ако направят това, накрая ще спечелят играта. Постепенно, бавно, както се надявам, но затова пък сигурно те ще стигнат до една пълна и зряла независимост.
Консолидирани, опитни, пречистени, себеуверени, те ще бъдат една истинска нация: тогава те ще бъдат способни да кажат на руска България "Отхвърли робството на царя: присъедини се към нас и нека бъдем едно, обединена свободна България!"
И като за финал, мили мои приятели,
не бива да пропускате да разгледате
специалния албум с фото моменти –
открити, изживени, заснети и споделени с вас!