На 10 март 2023 година се навършват 80 години от събитията, назовавани като Спасение на българските евреи.
Ваше величество, ако не спрете преследването на евреите, аз ще отворя вратите на всички български църкви, пък тогава да видим кой може да ги извади от там!
Екзарх Стефан I Български към цар Борис III
Скъпи приятели, историята ни започва на 7 септември 1878 година, няколко месеца след Освобождението на България, в чаровното родопско селце Широка лъка, Смолянско, където в този скромен дом в семейството на поп Георги и Шина Шокови се ражда тяхната трета свидна рожба – момченце, носещо името Стоян Попгеоргиев Шоков.
Поп Георги е първият свещеник и учител в Широка лъка.
Първоначално младият Стоянчо учи в родното си село, като скоро остава сираче – на 9 години губи майка си, а на 14 години и баща си.
Млад левент – на 15 години заминава за Самоков, където през 1896 година завършва като отличник и първенец на випуска Самоковската духовна семинария.
Работи като учител в близкото до Широка Лъка село Солища.
Идва новият век и през есента на 1900 година Стоян заема 200 лева от църковната каса в селото и заминава да учи в Духовната академия в Киев, която завършва със степен кандидат на Богословието.
Обратно в България Стоян работи като учител по философия, българска история и вероучение в Пловдивската мъжка гимназия.
Точно когато всички очакват да се подстриже за монах, той се записва в Школата за запасни офицери в Княжево и през 1906-а я завършва задочно с чин подофицер.
По настояване на българския екзарх Йосиф I, Министерството на народното просвещение изпраща младия офицер-учител на работа в Българската духовна семинария "Свети Иван Рилски" в Цариград, където преподава в Цариградската духовна семинария.
На 15 октомври 1910 година Стоян е подстриган в монашески чин с името Стефан, а на 1 ноември с.г. вече е екзархийски протосингел на Българската Екзархия в Цариград.
Аз бях дясната ръка на Негово Блаженство екзарх Йосиф I.
Той особено много ме обичаше заради моята славянска идея и привързаност, като много ценеше общението ми с руското посолство в Цариград.
Екзарх Стефан I Български
На 8 септември 1911 година йеромонах Стефан е възведен в архимандритско звание.
През късната есен на 1913 година архимандрит Стефан, заедно с екзарх Йосиф I, се завръща в България и се установява в София, където вече се намира седалището на Екзархията в България.
След смъртта на своя покровител през 1915-а година архимандрит Стефан заминава да специализира в Швейцария.
В Женевския университет слуша лекции по омилетика и пастирско богословие, а във Фрибургския – по литература и философия. Учи езици.
Във Фрибург защитава докторат на тема "За богомилите и презвитер Козма".
В Швейцария се проявяват неговата откритост и комуникативност.
Сприятелява се с редица видни общественици, включва се в различни инициативи, прави впечатляващи изказвания и защитава самоотвержено българската кауза.
По онова време западната преса го определя като самоотвержен родолюбец, ревностен духовен глава, дълбок мъдрец и политически ясновидец.
Отчитайки тези му качества, Светият синод го назначава за свой представител на Женевската и Сан-Батенбергската конференция за съединението на църквите и за международно приятелство. Избран е с пълно единодушие в ръководствата на тези две организации.
Митрополит Софийски
През 1921 година е ръкоположен за Маркианополски епископ, а през 1922 година е избран за Софийски митрополит.
Изключително гневно е становището му по повод на бомбения атентат в църквата "Света Неделя" на 16 април 1925 година, едно от най-кървавите покушения в световната история, където в качеството си на Софийски митрополит той отслужва заупокойната молитва и по чудо остава жив.
Покъртени от стона на родината, ужасени от новото тегло, което неотклонно носи разрушителната дейност на болшевизма, ние считаме за свой непременен дълг да бдим и пазим своето възлюбено паство от увлечение в такава противоотечествена дейност.
Ние всемощно викаме: "Далеч от адските сили, които напъват да срутят българската държава!"
Главната причина, поради която те са се предали на такава сатанинска дейност, е тяхното безбожие.
Врагове на Бога и Неговия Син, те тъпчат всички Божии и човешки закони.
За да натрапят своята воля, те не жалят хора, народи и страни.
Те са готови да принесат в жертва всичко живо, що стои на пътя за пъклените им планове. Нов вид човешко жертвоприношение на Молоха, от което нещастна Русия ето вече осма година се раздира. Хуманността и моралът, както те говорят, са били глупости и дивотии.
Фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм – ето днешните форми на новото езичество, по-агресивно и по-опасно от старото, защото наглед ратува за справедливи и политически каузи, а обожествява колектива и човешката личност.
И в Германия, и в Русия има същият този сакраментален култ към вожда, олицетворяващ божеството-колектив.
Екзарх Стефан I Български
През Втората световна война, макар и близък с царския двор, владиката не споделя про-германската ориентация и се откроява като убеден миротворец.
Усърдно работи за снемане на схизмата*, наложена през 1872 година на Българската екзархия.
*Схизмата на Българската православна църква е отлъчване на Българската екзархия от Православен събор, свикан от Вселенската патриаршия, извършено на 16 септември 1872 година. Схизмата продължава до 22 февруари 1945 година, когато с обратен акт Българската православна църква е призната за автокефална.
Благодарение на активната му дейност и личен авторитет, той успява да издейства Нансеновото съдействие.
Става кръстник на широколъшкото читалище "Просвета", открито през 1934 година, което понастоящем носи неговото име.
След ключовата в историята на България дата 9 септември 1944 година основна роля в развитието на Българската църква е отредена на софийския митрополит Стефан.
Около личността му в този период съществуват твърде противоречиви данни, които дори варират в абсолютно противоположни крайности, ето защо към този момент ще ги пренебрегна.
Екзарх Български
На 21 януари 1945 година е избран за български екзарх, а на 22 февруари същата година е вдигната схизмата на Българската православна църква.
Като екзарх се противопоставя на участието на свещениците в политическия живот в страната.
Поради откритото си несъгласие с политиката на комунистическата власт в Народна република България към Българската православна църква и нейното отношение към религията, на 6 септември 1948 година е принуден да подаде оставка като български екзарх.
На 24 ноември 1948 година е интерниран в село Баня, Карловско.
Забранено му е да напуска селището, както и да се занимава с църковна дейност.
През следващите години той постоянно боледува.
Аз бях захвърлен с онова озлобление и пренебрежение, в което няма никаква следа от човещина, да не говоря за братолюбие.
Неведнъж бях изправян пред зеещ гроб, преживях пет бронхопневмонии, болезнени отоци на краката, дълги безсъници и сърдечни припадъци.
Уви, не бях удостоен от посещение.
Само пловдивският митрополит Кирил, впоследствие назначен за патриарх, няколко пъти ме споходи и у мен остана впечатление, че той е по-човечен…
Екзарх Стефан I Български
Светият синод му оказва известна помощ, но отказва да му разреши да се върне в София, заявявайки през юни 1952 година, че той продължава незаконно да се счита Софийски митрополит и екзарх Български, с което би предизвикал в епархията редица смущения.
Екзарх Стефан умира в Баня на 14 май 1957 година, захвърлен, забравен и неудобен.
Той е опят и погребан от патриарх Кирил в главната църква "Успение Богородично" на Бачковския манастир.
Ние, българите, имаме късогледство до слепота и къса памет до престъпност.
Много пъти не желаем да видим нещата такива, каквито са, а ги виждаме такива, каквито ги желаем. А що се касае до уроците на историята, не обичаме да ги спомваме, лесно ги забравяме и често пъти ги приспособяваме към нашите искания и вършим фалшификация…
Екзарх Стефан I Български
Скъпи приятели на "Фото моменти", надявам се дотук успях да посоча основните моменти от живота на екзарх Стефан I Български, без да акцентирам на вероятно най-важния от тях, на който ще отделя следващите редове.
Един от най-съществените и значими моменти от цялостната дейност на екзарх Стефан I Български най-вече по време на войната е свързан с въпроса за спасението на българските евреи.
Той е основна действаща фигура и неговата твърда позиция, която напълно съвпада с позицията и на останалите архиереи от Светия синод, проличава още през есента на 1940 година, когато Синодът застава срещу законопроекта за защита на нацията. Духовниците са единодушни, че подкрепата на този закон е в разрез със схващанията на Българската църква като институция.
В протоколите на Светия синод от пролетта на 1943 година е отразена недвусмислената позиция на всички български архиереи по този съществен въпрос. Като предводител на епархията, в която живее най-голям процент от еврейското малцинство, митрополит Стефан по никакъв начин не се колебае да действа от гледна точка на хуманните си убеждения в защита на евреите. Дори в края на живота си пише:
Каква тъжна история!
Какво морално бедствие беше цялата безумна антиеврейска акция!
Какво умопомрачение на фашистката мафия, от назначения парламент и от равнодушието на обществеността, която в угода на Хитлер отрекоха на народа ни високото чувство в защита на угнетените, на преследваните малцинства, на тихите, мирни и невинни български граждани от чужд произход... Гонението на евреите и досега преживявам болезнено.
Екзарх Стефан I Български
Ролята му в тези събития е ключова за спасението на българските евреи. Той отново се проявява като виден радетел на човешките права и свободи и като достоен духовен лидер.
За спасяването на българските евреи
Датата 10 март е обявена за Ден на спасението на българските евреи и почитане паметта на жертвите на Холокоста, както и на пострадалите от престъпления срещу човечеството с решение 105 на правителството от 19 февруари 2003 година.
Самата дата не е избрана случайно. Тогава са се случили редица събития, извести днес под името "Кюстендилската акция" от 1943 година. На тази дата с помощта на политици и общественици от Кюстендил и на български митрополити е поставено пред управляващите искането да се противопоставят на готвеното депортиране на българските евреи в нацистките концентрационни лагери.
Ще се опитам да преразкажа в повече детайли случилото се през онези не така далечни години.
Уважаеми приятели на "Фото моменти", дълбоко съм натъжен, че ще ви върна в един от най-мрачните и най-жестоки периоди в историята на миналия век, а именно нечовешките гонения срещу евреи и представители на неарийски раси по време на Втората световна война.
Преследвани и унижавани от фашистките режими на страните съюзници на Третия райх, милиони евреи намират смъртта си в масови гробове и концлагери.
През октомври 1940 година Петър Габровски, министър на вътрешните работи в правителството на Богдан Филов, обявява планирания Закон за защита на нацията.
Обявяването на закона предизвиква протеста на редица организации, духовници (православни и еврейски), общественици и политици.
След редица обсъждания през ноември и декември законът е окончателно приет и обнародван в Държавен вестник на 23 януари 1941 година и повече от 1/3 от разпоредбите в него са насочени изрично срещу евреите.
България се присъединява към Тристранния пакт (между Рим – Берлин – Токио) през март 1941 година, като следващия месец поема контрола (първоначално военен, а по-късно и административен) над части от Македония (Вардарска Македония) и югозападна Тракия (Беломорска Тракия), които преди войната попадат в пределите на Кралство Югославия и Гърция.
Въпреки че се администрират от България, тези територии не са анексирани и решението за окончателната им съдба се отлага за времето след края на войната.
С разпоредба от 5 юни 1942 година всички гръцки и югославски поданици в тези територии получават българско гражданство с изключение на евреите, които са лишени от него по силата на българските антисемитски закони. Този отказ от гражданство по-късно ще се окаже фатален за тракийските и македонските евреи.
Жестоките и антихуманни антисемитски възгледи набират сила не само сред страните от Тристранния пакт, но също и в страни като Унгария, Словакия, Хърватия, Румъния, Финландия и България, които стартират процеси по привеждане на своите законодателства изцяло в съответствие с нацистките закони на хитлерова Германия. Повечето от тези страни безусловно се подчиняват на заповедите за депортиране на еврейското население, пребиваващо на своите територии, в лагерите на смъртта.
На 22 февруари 1943 година Теодор Данекер, специален пратеник на Адолф Айхман, нацистки офицер от Гестапо и главен идеолог на Холокоста, и Александър Белев, ръководител на новосформираното Комисарство по еврейските въпроси, сключват споразумение за депортацията на 20 000 евреи от България – 14 000 от администрираните от България територии в Македония и Тракия и 6 000 от старите граници (Пловдив, Пазарджик, Кюстендил, Дупница и други градове за допълване на първоначалната бройка от 20 000 души).
Във Вардарска Македония и Беломорска Тракия депортациите започват на 4 март 1943 година.
Евреите са докарани във временни етапни лагери в Горна Джумая (Благоевград) и Дупница.
Тракийските евреи са транспортирани с влакове до Лом на 18 и 19 март, където са прехвърлени на баржи за Виена. От Виена с влак са откарани в лагерите на смъртта в "Катовице" и "Аушвиц".
Македонските евреи са транспортирани в "Аушвиц" (на 22 и 25 март) и "Треблинка" (на 29 март).
500 от жертвите са бебета на възраст до една година.
От общо 11 343 души депортирани, само дванадесет души оцеляват!
България обаче съумява да спаси над 48 хиляди евреи, благодарение на неколцина българи, които успяват да привлекат широката общественост за хуманната кауза в защита на евреите.
Действието се развива именно на датата 10 март 1943 година, когато Православната ни църква, в лицето на софийския митрополит Стефан и пловдивския митрополит Кирил предотвратяват депортацията на стотици евреи от Пловдив.
Ако вас ви натоварят, качвам се и аз с вас!
Кирил митрополит Пловдивски
Пловдивския митрополит Кирил, бъдещ патриарх, изпраща протестна телеграма до цар Борис III, застъпва се за пловдивските евреи пред местните власти и предлага своя дом за убежище на евреи.
Митрополит Стефан изпраща специално окръжно до всички църкви в епархията, с което приканва българите да облекчат живота на преследваните, независимо от тяхната вяра, и призовава църковната институция да подпомага еврейските семейства във всичко. Месеци наред той води активната си дейност против депортирането и срамните правителствени планове чрез всички средства – осигурява нееднократно реакцията на Светия Синод, произнася речи, пише писма, увлича след себе си много хора, окуражава покръстването на евреи с цел спасението им, дори укрива в дома си главния равин д-р Ашеp Хананел.
В София много общественици се застъпват пред приятели и роднини в правителствените кръгове. Не мога да не спомена имената на заместник-председателят на Народното събрание Димитър Пешев и Екатерина Каравелова, съпруга на бившия премиер Петко Каравелов, индустриалеца Атанас Буров, които използват личните си връзки и авторитет, за да предотвратят масовото депортиране на евреите.
По същото време Димитър Пешев и 43-ма народни представители разкриват тайната спогодба между България и Третия Райх за депортиране на десетки хиляди евреи и напълно осуетяват плановете на нацистка Германия.
Голяма заслуга за този акт имат и четирима българи от Кюстендил, известни като Кюстендилската четворка – депутатът Петър Михалев, търговецът Асен Суичмезов, учителят Владимир Куртев и адвокатът Иван Момчилов.
Въведоха ни в нещо като кабинет и приемна и ето ти го Димитър Пешев ни посреща и представи на няколко души депутати, които седяха на столове и пиеха кафе. Той каза: Господа, това е делегация от Кюстендил, дошла да се отмени депортацията на евреите. Че като ни грабнаха тия момчета, че ни прави родоотстъпници и какви ли не други работи, че като се завъртя едно голямо пререкание, па нали и аз не бях нито чиновник, нито служител държавен и не им се боях, им наказах повече работи.
"Как – казвам – може една малка държава като нашата да предава свои поданици на друга да бъдат избивани? Че какво ще каже историята утре за нас? Ние дойдохме, спасявайки нашите евреи, да спасим честта на българския славянски народ. Че кой ще изтрие това петно от челото на нашето Отечество утре: когато историята ще си каже тежката дума?"
Асен Суичмезов
Цар Борис ІІІ се застъпва за българските евреи и пред Германското ръководство, като заявява, че евреите му трябват, за да работят на обществени строежи и това е причината да не може да ги депортира.
Външният министър на Третия Райх и личен съветник на Адолф Хитлер по въпросите на външната политика Йоахим фон Рибентроп подлага на силен натиск българския цар, но Борис ІІІ остава непреклонен в защитата на евреите, което в крайна сметка му коства живота.
Лично в среща с Хитлер и Рибентроп, състояла се през март 1943 година цар Борис ІІІ успява да ги убеди, че условията в България са различни и че не трябва да се взимат същите мерки срещу евреите, както в Германия и в други държави.
Рибентроп осведомява германския пълномощен министър в София Адолф Бекерле за становището на Борис ІІІ с директива № 422 от 4 април 1943 година. От телеграмата на Рибентроп става ясно, че цар Борис ІІІ се застъпва за евреите от старите предели на държавата с прагматични аргументи.
Царят нарежда евреите да бъдат включени в работни групи за строежи на пътища, за да може по този начин да се избегне депортацията им в Полша, като по този начин спасява техния живот.
Цар Борис ІІІ издава заповед на вътрешния министър Петър Габровски, с която планираната депортация на евреите е спряна.
На 24 май 1943 година в столицата е проведена голяма публична демонстрация в защита и подкрепа на българските евреи.
С тези действия през 1943 година България отказва да се подчини на хитлерова Германия и спасява своите евреи от сигурна смърт.
На своя сесия, проведена на 19 ноември 2001 година, израелският мемориален институт "Яд Вашем" удостоява екзарх Стефан I Български с почетна грамота, медал и званието "Праведник на света" за неговия принос за спасяването на българските евреи през 1943 година.
Името му ще бъде вписано завинаги върху Почетната стена в Алеята на праведните в Йерусалим
се казва в грамотата, издадена посмъртно на 12 март 2002 година.
Общо 20 са българите, които са обявени за праведници от мемориалния институт "Яд Вашем" в Йерусалим.
Сред тях освен Стефан I са още: Димитър Пешев (първи от провъзгласените за праведни – през 1973 година), Асен Суичмезов (провъзгласен също през 1973 година), Петър Михалев (провъзгласен също през 1973 година), Иван Момчилов (провъзгласен за праведен през 1991 година) и Митрополит Кирил (провъзгласен за праведен през 2000 година).
През 2003 година в родното му място Широка лъка е открит негов бюст-паметник.
На тържествата по този повод присъстват бившият израелски посланик в България Емануел Зисман, както и тогавашният посланик Аврам Шарон, заедно с 43-ма техни сънародници от Израел.
Аврам Шарон оценява заслугите на екзарх Стефан с думите:
За българските евреи и за народа на Израел екзарх Стефан е символ на спасението, еманация на българската толерантност.
Народът на Израел и евреите по цял свят никога няма да забравят това и ще са винаги дълбоко признателни на своите спасители.
Животът и заслугите на екзарх Стефан I Български дават повод на Емануел Зисман в прочувственото си слово да заяви:
Ако хуманизмът беше критерий, България трябваше да приема Европа, а не обратното.
Да се знае!
Да се помни!
България остава единствената страна в Европа, съюзник на Третия райх, отказала да депортира своите евреи, с което ги спасява от сигурна смърт.