Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
Уважаеми приятели на "Фото моменти", през 2023 година се навършват 136 години от рождението на един от най-чувствените, най-изящните и най-любимите представители сред българските поети – Димчо Дебелянов.
Роден е на 28 март 1887 година в Копривщица.
Той е най-малкото детенце от общо шест.
Баща му е абаджията Вельо Дебелянов, а името на майка му е Цана Илиева Стайчина.
Кръстен е Динчо – на дядо си Динчо Дебелян.
По-късно разказва, че един ден когато застанал на една висока поляна над града и извикал силно името си, ехото му отвърнало:
Димчо,
Димчо,
Димчо...
и така решил да се прекръсти.
Димчо е светла душа – скромен, тих и срамежлив.
Дарен е с Дух, който търси красотата наоколо.
Това е родната къща на поета. Построена през 1830 година и днес е превърната в музей.
Музейната експозиция разказва по един неповторим и прекрасен начин за живота и литературната дейност на поета.
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? –
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? –
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
Едва деветгодишен Димчо губи баща си.
Семейството му се мести в Пловдив при най-големия син – Иван.
Димчо учи в "Жълтото училище", а след това в Пловдивската мъжка гимназия.
Израствайки в малък, тих, зелен подбалкански град, шумът на Пловдив му идва в повече.
Именно тук той прави своите първите плахи стъпки, пишейки лирика, но за съжаление те не достигат до нас, защото твърде неуверен той ги изгаря всичките.
През есента на 1904 година семейството му се премества отново – този път в София, където наема квартира на улица "Оборище" 46.
През 1906 година Димчо завършва I-ва Мъжка гимназия.
По онова бохемско време в столицата е съсредоточена българската културна и литературна интелигенция, срещата с която неминуемо предопределя творческия път на главния герой на нашия разказ и от този момент насетне съдбата му остава завинаги свързана с реденето на рими.
В периода 1906 – 1907 година негови стихотворения се появяват на страниците на списанията "Българска сбирка" и "Съвременност".
Дружи с Митко Подвързачов и Ники Лилиев. Именно тази крепка дружба укрепва неговите поредни лирически откровения.
След завършване на средно образование Димчо започва да работи като надничар в Метрологичната станция.
Но Димчо е творец! Мечтател! Търси красотата! И за дълго не се задържа на тази длъжност.
Става репортер и коректор за вестниците "Балканска трибуна" и "Ден".
За известно време дори е стенограф в Народното Събрание.
В Софийска община превежда от руски и френски езици.
Твори и реди рими постоянно! И успехът не закъснява, защото търси пламенно и проправя своя път в живота.
През 1910 година, заедно с Димитър Подвързачов, издава първата българска поетическа антология "Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам".
След 1910 година създава най-улегналите и сериозни свои шедьоври.
Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.
В столицата нежната Димчова душа се рее из родните зелени копривщенски поля и дири светли детски спомени!
Ето защо през 1912 година пише "Да се завърнеш в бащината къща".
Скоро не закъснява и романтиката – среща учителката Мария (Мара) Василева – Звънчето и Димчо е изпълнен с любов!
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим…
Но Мара заболява от туберколоза и скоро напуска този свят.
А Димчо... Той остава съкрушен.
По същото време е съредактор с Димитър Подвързачов в списание "Звено", където публикуват Йордан Йовков и Гео Милев.
Идва Балканската война и Димчо е мобилизиран.
Служи като редник в Самоков.
Следващата година е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево, а две години по-късно е произведен в чин подпоручик.
Точно преди началото на Първата световна война Димчо за кратко е в Копривщица и зърва за последен път своя роден дом и край. След това заминава доброволец на Южния фронт.
Няколко дни преди смъртта си Димчо трябва да излезе в отпуск, но на негово място заминава друг.
В последните часове преди фаталния изстрел, душата на Димчо излива своята "Сиротна песен".
Ако загина на война,
жал никого не ще попари –
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.
Ала сърце ми не скърби –
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.
Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.
Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
Сутринта на 2 октомври 1916 година е.
На левия бряг на река Струма, между Серес и Демир Хисар, Димчо Дебелянов е командир на 5-та рота, която е в сражение с англо-френски войскови части близо до Горно Караджово (днес Моноклисия).
Тихомир Геров, свидетел на последните мигове на поета, си спомня:
Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си.
Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа…
На следващия ден Димчо Дебелянов е погребан в гробището на демирхисарската черква "Благовещение" или Валовища, днес Сидирокастро.
Отива си на 29 години.
За отличия и заслуги през втория период на войната посмъртно е награден с военен орден "За храброст", IV степен.
Той не ни е вече враг –
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.
Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.
И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.
Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?
Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?
Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?
Минават четири дълги години.
Един ден, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира, скрити в маншета на дрехата две малки листчета със стихове.
Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври 1916 г. Димчо Дебелянов му дава своите последни стихотворения.
Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов.
Историята на двете стихотворения излиза наяве едва през 2010 година, когато внукът на Светослав Минков – Светослав Танев, я разказва на литературния историк Румяна Пенчева, ръководител на отдел "Фондове и литературно наследство" при Националния литературен музей.
През 1931 година по инициатива на "Живо слово" и на Димитър Подвързачов тленните останки на Димчо Дебелянов са пренесени от българската църква в Демир Хисар в родната му Копривщица – в двора на църквата "Успение Богородично".
През 1934 година скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета.
Скулпторът прекарва много време в Копривщица и препрочита отново творчеството на Димчо.
При едно от посещенията си в Копривщица той вижда баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните) да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли.
Това му дава идеята за паметника.
Тъй като Лила Паралеева скоро след това умира, скулпторът използва за модел баба Лала Душкова.
Скулпторът извайва затрогващата фигура на седналата на прага майка, вперила поглед в пътя:
И въ кротъкъ унесъ чака тя
да дойде нейното дете...
Скулптурата "Майка" е поставена на гроба на поета през 1934 година.
Изработката е дело на професор Иван Лазаров през 1934 година.
Идеята върху камъка да се изпишат тези думи е на Теодора Арабаджиева.
През февруари 1940 година статуята е повредена от местно дете с умствени увреждания. Професорът сам отстранява щетите.
През 1965 година група столични ученици след среднощни приключения отново разбиват лицето на фигурата. Възстановяването е възложено на ученика на покойния вече проф. Лазаров, скулптора Борис Кадийски, който през 1967 година по гипсовия оригинал изпълнява от айтоски андезит (куршум камък) повторение на фигурата. Новата статуя е поставена на гроба, а повреденият и закърпен оригинал е преместен в двора на къщата-музей на Дебелянов в Копривщица през 1968 година.
Оригиналът на "Майка" днес се намира в двора на къщата-музей на поета в родната му къща.
Къща-музей "Димчо Дебелянов" в град Копривщица е обявена за недвижима културна ценност (НКЦ) архитектурно-строителен паметник на културата с категория национално значение.
Как се стига до град Копривщица?
Копривщица (стара алтернативна форма Копришница) е град в Западна България, Софийска област.
Градът е разположен в живописната долина по течението на река Тополница, в планински район, централна част на Същинска Средна гора.
Намира се в близост до градовете Златица, Пирдоп, Клисура, Стрелча и Панагюрище. Градът е център и единствено населено място в община Копривщица.
Град Копривщица е обявен за Архитектурно-исторически резерват през 1971 година.
Архитектурно-исторически резерват Копривщица е град-музей с изключителни културно-исторически паметници.
Тук ще имате уникалната възможност да разгледате множество пред-възрожденски и построени по времето на Възраждането къщи, много от които са в категория с "Национално значение". Други категории в тази област са "Народна старина", "Паметник на културата с местно ансамблово значение" и "За сведение".
В Копривщица са родени мнозина изтъкнати българи. Градът има първостепенна роля в епохата на Българското възраждане. Килийната просвета съществува тук още от XVIII век.
Къщите, които не са музеи могат да бъдат разгледани от улицата, с изключение на Павликянската къща, поради това, че е разположена навътре в двора на къщата на Недко Каблешков.
Архитектурно-исторически резерват Копривщица е номер 75 от Стоте национални туристически обекта на България.
Копривщица отстои на:
108 километра (на около 1 час и 56 минути с автомобил) от столицата
88 километра (на около 1 час и 46 минути с автомобил) от град Пловдив
430 километра (на около 5 часа и 25 минути с автомобил) от град Варна
320 километра (на около 3 часа и 30 минути с автомобил) от град Бургас
Как се стига до къща-музей "Димчо Дебелянов"?
Как се стига до храм "Успение Богородично"?
Какво може да посетите в близост?
Само на 14 километра северно от Копривщица на самия Подбалкански път се намира очарователния Антоновски водопад (още Антонски водопад или Пеперудата).
В близост до Антоновски водопад се намира спокойното, зелено и така красиво селце Антон.
Само на 6 километра западно от село Антон (на около 9 минути с автомобил) се намират величествените руини на Еленска базилика, които в никакъв случай не бива да пропускате да посетите.
В близост до руините на Еленска базилика, като спомен за погубения български манастир, през 2010 година е издигнат и осветен параклис "Св. Илия".
Само на 5 километра южно от село Антон (на около 6 минути с автомобил) се намира китното средногорско бижу Душанци.
Нека разходката ви отведе и до красивия храм "Св. св. Кирил и Методий".
Душанци е възхитително място през всеки сезон! Доказателство за това са великолепните фото моменти с чудесната коледно-новогодишна украса, носеща толкова наслада за сетивата ни!
В края на селото не пропускайте да се отбиете вляво, където ви очаква автентичен римски мост Куфарита.
Продължавайки след мост Куфарита, пътят ще ви отведе до параклис "Св. Георги" над Душанци, откъдето ще се насладите на чудна гледка към цялата Златишко-Пирдопска котловина.
Пътят след селцето ще ви отведе до язовир "Душанци" – великолепен през всеки сезон – през есента, през зимата и на границата между пролетта и лятото. Насладете му се!
Само на 13 километра западно от село Антон (на около 15 минути с автомобил) ще откриете град Златица.
В центъра на града непременно се повеселете лудо в парк "Дядовата ръкавичка".
Съвсем наблизо до парк "Дядовата ръкавичка" се намира старата часовникова кула.
От старата часовникова кула се насочвате към североизточна част на Златица, северно от ЖП линията, където се намира улица "Стара планина". Поемайки по нея, скоро ще се озовете извън северните покрайнини в подножието на Балкана, където бученето ще ви насочи, че приближавате Златишки водопад.
В непосредствена близост до самия водопад се намират стълбите, които ще ви отведат до параклис "Св. Св. Кирик и Юлита". От мястото се разкрива изключително красива гледка към цялата Златишко-Пирдопска котловина.
Ако продължите вляво покрай водопада, ще се озовете до манастир "Възнесение Господне" и Спасово кладенче.
Чешма "Гергана" в град Златица, вдъхновена от "Изворът на Белоногата" на Славейков, се намира на около един километър южно от центъра на града на улица "Медет", недалече от последните къщи, по пътя, водещ към едноименната местност, в посока село Панагюрски колонии и град Панагюрище.
Цялата ненадмината красота на Златишко-Пирдопския исторически регион е събрана в един-единствен маршрут "Чудесата на Златишко-Пирдопския край", подготвен от мен за вас много любов и който е една чудесна хрумка за уикенда!
Всички представени тук идеи са напълно подходящи и осъществими в рамките на един уикенд!
Само на 11 километра западно от град Златица (на около 13 минути с автомобил) ще откриете уникално красивото и така подредено село Чавдар.
В близост до селото се намират уникално красивите и лесно достъпни водопади Казаните – природен феномен от пет очарователни и красиви водопада на река Беререй, спускащи се от 15 метра височина, образуващи каскада с бистра ледена вода.
В Чавдар се провежда ежегоден събор на връх Света Петка, който се намира над селото. Местността е наречена на покровителката на селото светицата Петка.
Мястото не е случайно, защото гледката от него е изключителна. Оттам се вижда цялата Златишка котловина, дори и река Тополница. Там е изграден параклис "Св. Петка".
В близост е разположен и Археологически парк "Тополница".
Само на 3,7 километра западно от град Клисура (на около 5 минути с автомобил) ще откриете красивия Клисурски водопад.
Само на 21 километра източно от село Антон (на около 18 минути с автомобил) ще откриете историческото градче Клисура.
Връщайки се обратно в посока Подбалканския път, продължете в посока град Бургас.
Скоро ще видите, че пътят се разклонява. Продължете направо, без да вземате завоя, който ще ви изведе на Подбалканския път. От мястото стартира пътека през гората, която ще ви изведе до паметника на Априлци, извисяващ се в местност Зли дол, издигнат през 1961 година в чест на 85-тата годишнина от онези паметни събития.
Само на 9 километра източно от град Клисура (на около 10 минути с автомобил) се намира уханното на рози село Розино, край което напролет цъфтят хиляди благоуханни рози.
Само на около 58 километра североизточно от село Антон (на около час с автомобил) ще откриете паметник "Арка на свободата", който е издигнат връх Горалтепе (1595 метра) в близост до Троянския проход (прохода Троян – Кърнаре).
Оттук се откриват невероятни панорамни гледки към Северна и Южна България.
Върху историческия хълм Трапето, където навремето се е издигала църквата "Света Богородица", известна като Горната черква, опожарена през 1877 година от турците, днес откривам параклис "Покров Богородичен" – точно срещу композицията "Аз съм българче".
Ако поемете от хълм Трапето по пътеката в посока възрожденски храм "Свети Свети Апостоли Петър и Павел", ще се озовете пред дверите на храма за нула време.
След изграждането на възрожденската черква до по-старото духовно средище – Девическият манастир (метохът), това място продължава да бъде център на културния живот в Сопот и дори прераства в един своебразен духовно-просветен комплекс.
Девически манастир "Въведение Богородично" (метох) е обявен за недвижима културна ценност (НКЦ) народна старина и архитектурно-строителен паметник на културата с категория национално значение.
Девически манастир "Въведение Богородично" (метох) е обект номер 43 от 100-те национални туристически обекта на България.
През 1850 година южно от възрожденски храм "Свети Свети Апостоли Петър и Павел", насред черковния двор, отваря врати девическо взаимно училище, известно като Радиното училище, което се смята за приемник на килийното училище в съседния девически метох.
Вземам си довиждане с Радиното училище и се отправям в посока Етнографски и занаятчийски център "Сопотски еснафъ".
Патриархът на българската литература Иван Вазов е роден на 9 юли 1850 г. в град Сопот в старата къща на своя род.
През 1964 година къща-музей "Иван Вазов" е обявена за паметник на културата от национално значение.
Къща-музей "Иван Вазов" е обект номер 43 от 100-те национални туристически обекта на България.
От Сопотски мъжки манастир "Възнесение Господне" стартира пътеката към величествения и така обаятелен Сопотски водопад на река Манастирска.
Ето го сърцето на водопада, което непрестанно бие в такт с Балкана.
Само на 51 километра източно от село Антон (на около 46 минути с автомобил) се намира град Карлово.
В Карлово препоръчвам да си направите разходка до Етнографски комплекс "Старинно Карлово".
Включва пет къщи – паметници на културата със забележителна културна стойност. Това са:
Всяка от къщите поражда свое уникално послание, което отправя госта в различни посоки, провокира у него желания и спомени, кара го да мечтае.
Целостта на архитектурния ансамбъл е уникална и неподражаема и всеки посетител би могъл да усети онзи велик възрожденски дух, който все още броди по тесните калдъръмени улички на "Старинно Карлово".
Етнографски комплекс "Старинно Карлово" е обект номер 44б от 100-те национални туристически обекта.
В Карлово препоръчвам да си направите разходка и до красивия водопад Сучурум.
На обширна територия, разположена между китните средногорски градчета Копривщица и Стрелча ще откриете няколко древни мегалитни светилища – Скумсале, Исара, Киселица, Кулата.
Само на 21 километра южно от град Копривщица (на около 25 минути с автомобил) ще откриете чаровното бижу Стрелча.
В град Стрелча може да се насладите на пеещ и танцуващ фонтан "Балерината".
Не забравяйте да сведете глава край достолепния храм-паметник "Свети Архангел Михаил", който се издига в град Стрелча.
Само на 14 километра западно от град Стрелча (на около 14 минути с автомобил) се намира борбено Панагюрище.
20 априлий лето 1876-то!
Бунт!
Въстание!
На оружие!
Възторжените викове на борците за свобода огласят този двор!
Това е Тутевата къща в град Панагюрище – мястото, където е обявено Априлското въстание!
В близост се намира и Лековата къща, която не бива да пропускате да посетите.
Оттам се отправете към площад "Райна Княгиня", където ще видите паметника на българска учителка и акушерка – Райна (Райкя) Попгеоргиева Футекова-Дипчева, ушила байрака на въстаниците и извезла със сърма лъва и огнения девиз:
Свобода или смърт!
В близост се намира и Футековата къща – родния дом на Райна Княгиня, който днес е превърнат в музей.
Къща-музей "Райна Княгиня" е обект номер 36 от 100-те национални туристически обекта на България.
Не бива да пропускате да разгледате невероятно интересната експозиция на Исторически музей Панагюрище, посветена на Априлското въстание, с оригинални реликви, свързани с героичната епопея от април 1876 г.
Дудековата къща, част от музейния комплекс, е архитектурно-историческа забележителност в Панагюрище от епохата на Възраждането. В нея е подредена етнографско-историческа експозиция, отразяваща възрожденския бит и култура.
В околностите на града има десетки тракийски могили. В една от тях – могила "Мрамор" е разкрито погребение на тракийски вожд.
Недалеч от нея през 1949 година е открито световноизвестното Панагюрско златно съкровище, датирано от периода IV – III век преди Христа.
Съкровището е намерено случайно от тримата братя тухлари Павел, Петко и Михаил Дейкови, докато копаели земята за глина. Изработено е от чисто злато и тежи 6,164 килограма.
Копия на деветте уникални златни съда са изложени в историческия музей в града, а оригиналите обикалят музеите по света и в България.
Чудна музикална водна атракция тук са уникално красивите, феерично-вълшебните и така цветни панагюрски фонтани, които задължително ви съветвам да посетите, когато гостувате на този красив средногорски град.
Ще станете свидетели на една от трите музикални програми – вихрен, шеметен танц, в който се преплитат музикални ноти, заслепяваща светлина, тонове цвят и хиляди пръски вода!
Какво?! Не ми вярвате?! Ами уверете се сами!
Музиката в това видео е на талантливия български композитор, аранжор и пианист Митко Щерев, представена по уникален, красив и така цветен и въздействащо-визуален начин.
В края на всяка година Панагюрище грейва бляскаво украсеното за посрещане на Рождество Христово.
По пътя между Историческа местност Оборище и град Панагюрище отдясно ще откриете чешма "Мечата глава".
Знаковата чешма е издигната през далечната 1966 година по случай 90-годишнината от Априлското въстание.
Пътнико!
Виж двете реки Панова и Асарел сляни тук под този мост;
тъй се сляха в 1876-то лето душите на нашите деди – ей там на Панова река на
ОБОРИЩЕ
В ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ
за освобождение на България.
Свали шапка, макар от далеч, и поклони се, преди да отминеш.
1928 година
Само на 8 километра западно от Панагюрище по пътя III-801 Панагюрище – Вакарел, веднага след чешма "Мечата глава" се намира Историческа местност Оборище.
