Ето — аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! —
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него — Живота —
направил бих всичко. —
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? —
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? —
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право —
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! — Не струва! —
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
"Вяра"
Никола Вапцаров
Вапцаров винаги е бил мой любим поет. Неговите стихове винаги съм ги усещал по един несравним, незаменим и различен начин – някак живи, вкопчили се в живота със страшна сила, без да го изпускат ни за миг.
И сега, когато се разхождам из родния му град, аз не пропускам да посетя дома, в който е израснал, който междувременно е превърнат във впечатляващ музеен комплекс, намиращ се на площад, носещ неговото име, насред който се издига негов паметник, а отсреща се белее сградата на народното читалище в Банско и познайте – наименувано е "Никола Вапцаров – 1984".
Скъпи приятели, както навярно познахте, ще рецитираме Вапцарови стихове и ще четем стихове за Вапцаров, докато ви развеждам из родния му град, посещавайки места, свързани с Вапцаров. Започнахме с неговата "Вяра" и ще продължим със "Завод".
Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
животът — тежък, скучен. —
Живот без маска и без грим —
озъбено, свирепо куче.
И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало,
вбесено псе
парченце хлеб.
Във залите плющят каиши,
трансмисии скриптят
от всеки кът.
И става толкоз душно,
че да дишаш
не би могъл спокойно,
с пълна гръд.
А недалече пролетния вятър
люлее ниви, слънцето блести…
Дърветата опират
във небето,
а сенките —
в заводските стени.
Но как е чуждо
и ненужно тука,
съвсем забравено
това поле!
Една ръка изхвърли на боклука
идилиите с синьото небе.
Защото миг на некаква заблуда,
защото миг с размекнато сърце,
би значело напразно да загубиш
работните си
жилави
ръце.
И този шум
и трясък на машини
ще трябва непременно да крещиш,
да могат думите
разбрано да преминат
пространството, което те дели.
И аз крещях години —
цяла вечност…
Долавях, че и другите крещят —
машините,
завода
и човека
от най-затуления
тъмен кът.
И този крясък стана сплав,
с която
бронирахме живота си така,
че сложиш ли му
прът във колелата —
ще счупиш своята ръка…
И ти, завод, се мъчиш
пак отгоре
да трупаш дим и сажди
пласт след пласт.
Напразно! Ти ни учи да се борим —
ще снемем ние
слънцето при нас.
Завод, притиснал с мъка
толкоз хора
с осаждени от черен труд
лица,
едно сърце във тебе неуморно
пулсира с хиляди сърца.
"Завод"
Никола Вапцаров
Музеен комплекс "Никола Вапцаров" в град Банско
Музеят на Вапцаров е задължителна спирка от чудния бански тур за всеки гост на града и аз категорично го препоръчвам!
Разположен в центъра на Банско, музеят е не само част от площадното оформление, но и един от символите на чудното планинско градче.
Музеят се помещава в къщата, в която поетът е живял след 1912 година.
Знаете ли, че Вапцаров е единственият българин, удостоен с международната награда за мир през 1952 година. В тази връзка през цитираната година домът, в който е израснал, е официално отворен за посещение.
Величествена гледка, несъмнено! С нея Вапцаров се събуждал сутрин, докато е растял тук – в Банско.
По време на оформянето и подреждането на експозицията участва майката на поета – баба Елена, тя и сестра му Райна са сред първите екскурзоводи в къщата.
Да познаваш човека и поета Вапцаров само на книга е малко, а да си в къщната му обстановка, да проследиш живота му, да видиш личните му вещи, да ходиш по стъпките му, да подишаш въздуха, който е дишал, е вече съвсем друго!
Посетител, вписал в книгата за гости това откровение
Музеят притежава три функционални части – видеозала в две помещения, където е изложено родословното му дърво – впечатляващо фото-пано от черно-бели фото моменти, автентична етнографска експозиция за целия му живот от раждането до смъртта и отделна видеозала, в която всеки посетител има удоволствието да чуе негови стихове.
Аз имах другар,
добър другар,
но… кашляше лошо.
Той беше огняр —
пренасяше с коша кюмюр,
изхвърляше сгур
дванадесет часа на нощ.
Аз помня очите
на този огняр.
Как жадно поглъщаха тези очи
всички лъчи,
които случайно,
през сажди макар,
се вмъкваха редко
във нашата клетка.
Как бързо се раждаше
трескава жажда
напролет,
когато шумят
листата на двора,
в простора
когато
се стрелкаше ято от птици.
Аз чувствах
как тези зеници се молят,
как страдат,
как тягостно страдат!
Те искаха толкова малка пощада —
до пролет,
до другата пролет…
Тя — пролетта —
дойде прекрасна:
със слънце,
с топъл лъх
и рози.
Далечен,
теменужен дъх
се носеше в небето ясно.
Но вътре беше мрак
и как тежеше
легналата проза…
И тъй,
у нас живота се обърка.
Моторът не работеше добре. —
Започна подозрително да хърка
и… спре.
Не знам защо,
но може би,
защото другият умре.
А може би не е така.
А може би, във своя глад,
моторът чакаше ръка
да хвърли в огнения ад
навреме въглищния пласт.
Да, може би.
Не зная аз.
Но мен се струваше, че той,
в заекващия си брътвеж,
ме питаше с болезнен вой:
„Къде е другия младеж?“
Той — другият — умре.
А ето —
отвън е пролет.
Надалече
се стрелкат птици по небето.
Но той не ще ги види вече.
А бе такъв другар…
Добър другар!…
Но кашляше лошо.
Един огняр.
Пренасяше с коша кюмюр,
изхвърляше сгур
дванадесет часа на нощ.
"Спомен"
Никола Вапцаров
"Вапцаров и Банско. Родна и семейна среда."
7 декември 1909 година е и в семейството на Йонко и Елена Вапцарови се ражда първото им дете – Никола.
Родителите на бъдещия поет произхождат от видните бански фамилии Проданичини и Везюви.
Вапцаров не е роден в къщата, в която израства. Родният му дом се намира на минути от площад "Никола Вапцаров" и върху стената на сградата днес има окачен бронзов барелеф с лика на поета, който заснех специално за вас.
Скоро обаче, когато в края на 1911 година се ражда и сестра му Райна, домът се оказва тесен за потребностите на семейството и Вапцарови се местят в къщата, която днес е отворена за посещение за всеки гост на Банско.
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!…
И после… после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…
А там —
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало — неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери…
За мен е ясно, както че ще съмне —
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
"Писмо"
Никола Вапцаров
Следва Балканската война и Освобождението на Банско от турско робство, а Вапцаровият дом е свидетел на много и известни личности – Пейо Яворов, близък приятел на семейството, германския кайзер Вилхелм с четвъртия си син принц Август-Вилхелм, държавния секретар фон Кюлман и свитата им, водени от българския цар Фердинанд – явен знак за вниманието на царската фамилия към Вапцарови.
Ето защо тук – на приземния етаж в музейния комплекс заедно с изобилието от материали, разказващи за ранния период от живота на поета, са и такива, които описват вълнуващата история на този чуден пирински (к)рай – учители, просветители, майстори, художници, строители, всички онези личности, оформили духовния облик на селището по време на Българското възраждане, известно като:
Златният век на Банско
От видеопрограмата, съдържаща три клипа – всяка в рамките на 24 минути, научавам коя е любимата песен на Вапцаров – банска народна песен в изпълнение на представителна група за бански фолклор.
Вторият клип представя документален запис с разказ на Елена Вапцарова, а третият е с откъси от поезията.
Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете —
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
— Почакайте — казвам, — почакайте,
нека… —
Но тя ме прекъсва сърдито:
— Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и… после му станало леко. —
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. —
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и… съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти — ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може…"
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен —
и после
заспивал
усмихнат…
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. —
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил —
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
— Да тръгнем ли? — казал.
— Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата, брат.“
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
"Тя — моята — свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден…"
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. —
Човекът спокойно, тъй — дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? —
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! — Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"…
Какъв ти тук ужас?! —
Той пеел човека. —
Това е прекрасно, нали?
"Песен за човека"
Никола Вапцаров
Вторият етаж
Тук горе е била обитаваната част на къщата, характерна за банската архитектура, с неизменния чардак, от която се разкрива красотата на Пирина и външната тераса-колиба.
Тук всеки гост може да се запознае с трите стаи на жилището, обитавани навремето от фамилия Вапцарови – Йонко, Елена и трите им рожби – Никола, Райна и Борис.
Под строгия взор на баба Елена през 1952 година тези стаи са възстановени и подредени автентично и аз сякаш попадам в онази епоха.
Работната стая на Елена Вапцарова е наричана на шега от поета кабинетът на мама.
Във всекидневната може да се види автентичната люлка на Никола Вапцаров, в която е люлян, когато е бил невръстно бебче. В тази стая е и огнището, край което са се провеждали онези интересни вечери край пламъците на огъня и децата са получавали първите си уроци по родолюбие и човечност.
Над тебе Пирин
издига гранити,
обвити във сиви мъгли.
Орли над бедни села
размахват крила
и хала в полята пищи.
А бяха години,
когато невинно
люляха ме празни мечти.
Живота бе ведър
и лесен,
живота бе щедър
и песен бе ти.
Но ето —
преминах
през дим,
през масло
и машини,
преминах през
гнет и тегло —
вред, където се борят
за хлеб.
И нещо се счупи
във мене.
Простенах от болка,
но бях без изход.
Погледнах надире
и плюх озлобено
и в теб,
и в самия живот.
Сега си ми близка,
по-близка от майка дори,
но днеска ме плиска
ненужно пролятата кръв,
насън ме души
площадния кървав двубой
на твои герои,
платени със чужди пари…
Тежи ми, Родино,
кошмарно жестоко тежи
димящата кръв
и аз ще те питам —
всичко това
за теб ли бе нужно,
кажи?
Вред мрак.
И в мрака — тегло и робия.
Глад.
Остана стотици години назад.
А нейде живота пулсира,
израства
завод
след завод,
бръмчат пропелери…
А моят народ
работи,
умира,
както в дълбоката
бронзова ера.
Аз пак те обичам,
Родино на Гоце и Даме,
защото израснах,
защото закрепнах във Теб.
И нося в сърцето си младо
тревожното знаме
и вечния устрем
на всички без покрив и хлеб.
"Родина"
Никола Вапцаров
В тези малки, но топли семейни стаички мама Елена Вапцарова е разказвала приказки и легенди, а децата ѝ са попивали с жаден взор произведения от Западно-европейската литература като "Хамлет" на Шекспир, "Фауст" на Гьоте, "Стършел" на Етел Войнич, "Пер Гинт" на Хенрик Ибсен, на руските класици Лермонтов, Пушкин и Горки, както и българските титани Вазов, Ботев и Яворов.
Третата стая е гостната. По стара българска традиция семейството е държало гостът в техния дом да си отиде с най-добри впечатления.
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя — не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
Сутрин тръгвам.
Фабричният път
го задръства
с рубашки
безброя.
Ние сме слети с сърцето,
с умът,
но… земята не чувствам моя.
Над мойта земя
напролет
лъчите
шуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.
Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.
Спомням си само.
И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
топи се от някаква нежност…
Моя страна! Моя прекрасна страна!…
Поена със кръв
и разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи…
"Земя"
Никола Вапцаров
Експозицията на втория етаж завършва с две малки зали, в които са подредени материали, посветени на порасналия Никола Вапцаров – годините след ученическия му период в Разложката гимназия, като се стигне до финалния етап от живота му – разстрела и световното признание към поета.
Представен е впечатляващ документален и снимков материал, сред който е и единствената издадена приживе стихосбирка на Вапцаров – "Моторни песни", както и оригинални документи – кръщелното свидетелство на поета, свидетелства за завършено образование, личен печат на Пейо Яворов, стар търговски тефтер, тефтерче на Никола Вапцаров, подарено от майка му и тефтерче с последните стихове, писани преди разстрела.
Тук е изложена и наградата от Световния съвет на мира, която Вапцаров получава посмъртно през 1952 година.
Изложени са и копия от негови ръкописи и първите публикации на неговите стихове, събрани по-късно в отделна стихосбирка.
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя —
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам —
ще те целуна и ще си отида.
"Прощално"
Никола Вапцаров
23 юли 1942 година
Арест.
Присъда.
Разстрел.
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Разстрел, и след разстрела — червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
"Борбата е безмилостно жестока"
Никола Вапцаров
14 ч. на 23.07.1942 г.
На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 година са учредени международни награди на мира, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от няколко държави.
На втория конгрес на мира във Варшава на Вапцаров посмъртно е присъдена Почетната награда на Световния съвет на мира.
Една година по-късно, през месец декември 1953 година, след предварително изготвяне, наградата и медалът са предадени на майката на поета Елена Вапцарова.
Днес малкият двор на Вапцаровата къща е съвсем притихнал.
Жаркото юлско слънце къпе в жаравата си всичко наоколо и дори хладината, слизаща от Пирина не помага.
Старата лоза пръска щедра сянка и аз посядам на пейка в двора на къщата на поета.
Върху масата пълна плетена кошница със зрели червени ябълки ухае на свежест, а аз си припомням любими стихове.
Изведнъж,
като пролетен дъжд,
като щърк прелетя
малък спомен
за плетена кошничка
с дъхави ябълки,
в късна вечер на мама поднесена
от един поет-банскалия,
от един огняр,
най-добрият човек на земята.
Той се казваше чичо Кольо.
Бяхме бедни тогава,
само на книги и вяра богати
и тез ябълки,
дето баба Елена ги беше набрала,
сладост бяха, манна небесна.
Аз ги хрупах,
както хрупа козле,
чичо Кольо ме гледаше
и се радваше на моите зъбки.
Аз не знаех тогава,
че той бил гений,
знаех само, че в късна вечер
най-добрият човек на земята
бански ябълки
в плетена кошничка носи.
И от него научих един урок,
най-добрият урок от всички уроци:
няма нужда от много,
няма нужда от думи,
няма нужда от клетви
за вярност –
трябва само да звъннеш три пъти,
донесъл на тези, които обичаш,
малка кошничка с дъхави ябълки.
"Кошничка с ябълки"
Орлин Орлинов
Музеен комплекс "Никола Вапцаров" в град Банско е обект номер 1 от 100-те национални туристически обекта на България. Обявен е за недвижима културна ценност (паметник на културата) с национално значение.
Паметник на Никола Вапцаров
Паметникът на Никола Вапцаров е разположен в центъра на град Банско – точно срещу къщата-музей.
Как се стига до град Банско?
Банско е град в Югозападна България, административен център на община Банско, област Благоевград.
Банско се намира в подножието на Северен Пирин на 927 метра надморска височина. Отдалечен е на 56 километра от областния град (на около 56 минути с автомобил).
През Банско протича река Глазне.
Климатът в района е планински и позволява задържане на снежната покривка от декември до април, а алпийският характер на Пирин планина обезпечава отличните условия за професионален и любителски ски спорт.
Банско е спирка от маршрута на железопътната теснолинейка Септември – Добринище.
Банско отстои на:
156 километра (на около 1 час и 51 минути с автомобил) от столицата
146 километра (на около 2 часа и 30 минути с автомобил) от град Пловдив
512 километра (на около 6 часа и 23 минути с автомобил) от град Варна
396 километра (на около 4 часа и 30 минути с автомобил) от град Бургас
Как се стига до музеен комплекс "Никола Вапцаров"?
Музеен комплекс "Никола Вапцаров" се намира на площад "Никола Вапцаров" 3.
Актуална информация за работното време на музея, цени на билетите и телефони за връзка ще намерите тук.
Какво може да се посети в близост?
Банско е невероятен град, изпълнен с история, безмерна красота и великолепни забележителности!
За този великолепен град, издигащ се насред феноменално красивите зелени склонове на Пирин, мога да разкажа наистина много, ето защо ви предлагам да посетите моята специална публикация "Един необикновен уикенд в Банско", в която съм събрал цялата неподправена емоционална атмосфера на този великолепен пирински край.
Съществува в град Банско една къща, чиито стаи били чудно изрисувани с дивни прелестни картини, нейните стени от камък били майсторски изографисани с уникални причудливи приказни орнаменти, а от таваните се усмихвали слънца, резбовани от дърво.
Фини краски,
разни форми,
завъртулки всякакви,
уникални, интересни, та чудесни!
Любов!
Разказват, че именно любовта – истинската, вечната, неугасващата, неразрушимата, неувяхващата, нестихващата, силната, непреходната, святата – е вдъхновила автора на тези изящни фрески да ги създаде!
Чудната къща и днес е запазена, а нейната знаменита стенна живопис, грее и блести по-ярко от звездите на небосклона и разказва за любовта на Уста Велян и неговата любима – София Бенина!
Това е Веляновата къща в град Банско.
Това е изразът на любовта на Уста Велян към своята София, чудно изографисана и разказана ни тук – завинаги!
Веляновата къща е обявена за архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение в брой 87 на Държавен вестник от 1967 година.
Декоративната украса на Веляновата къща е обявена за художествен паметник на културата с национално значение в брой 59 на Държавен вестник от 1973 година.
Музей "Велянова къща" в град Банско е обект номер 1 от 100-те национални туристически обекта на България.
Нека вашата чудесна банска разходка ви отведе и до родната къща на патриарха на българските учители и книжовници Неофит Рилски – Бенината къща.
Бенината къща, както също е известна, е с характерна архитектура, типична за възрожденските къщи, издигани през XVIII век ÷ XIX век в Банско – с дебели каменни стени, с високи зидове и с бойници в зидовете, т.е семейна къща-крепост.
Обявена е за архитектурно-строителен и исторически паметник на културата с национално значение.
Къща-музей "Неофит Рилски" в град Банско е обект номер 1 от 100-те национални туристически обекта на България.
Съветвам ви да чуете страхотната беседа, която уредниците на това чудесно място поднасят на своите гости.
Освен че разгледах с огромен интерес цялата къща-музей, с голяма доза детско любопитство заедно с моя син се промушихме през тайните ѝ коридори.
...тоз див Светогорец – за рая негоден,
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.
Из "Паисий"
Иван Вазов
Нека вашата чудесна банска разходка ви отведе и до монумента на Паисий в центъра на Стария град, издигнат през 1977 година по проект на арх. Стойчо Тодоров.
Каменните страници около Паисий символизират неговата "История славянобългарска".
През 1922 г. пожар унищожава до основи родния дом на Паисий Хилендарски. И тъй като спомените избледняват, банскалии решават да сложат на мястото на изгорялата къща камък с паметен надпис, за да се помни къде е роден първият български будител, запалил най-първата искра и положил основите на Възраждането по българските земи в онези тежки, дълги, жестоки, неприветливи, тъжни и така тъмни години на робство.
Паметният камък стои самотен до 2002 година, когато в близост до него започва изграждането на Духовно-исторически център "Свети Паисий Хилендарски".
Съвсем наблизо само на 5 километра северно от град Банско (на около 8 минути с автомобил) ще откриете село Баня, Разложко – най-богатото на минерални извори село в България!
В село Баня може да разгледате Старата българска баня, построена в римски стил.
В село Баня може да разгледате старата турска Муртина баня (османски хамам).
В село Баня може да видите паметника на Неофит Рилски.
На 8 километра източно от град Банско (на около 9 минути с автомобил) се намира чаровното бижу Добринище.
В Добринище ви предлагам да си направите поредната несравнима разходка и да посетите Балнеолечебницата на града, край която е изграден чуден и зелен парк.
Църквата "Св. св. апостоли Петър и Павел" е изящна, красива и ви предлагам да я разгледате по време на вашата разходка.
Центърът на Добринище е прекрасен и предлага спокойствие, чар и красота на своите посетители.
Само на 6 километра северозападно от Банско (на около 10 минути с автомобил) се намира чудния Разлог.
В Разлог ви предлагам да поемете по "Стъпалата".
От мястото ще имате великолепната възможност да се насладите на изумителна гледка към три планини – красивия Пирин, изящната Рила и гордите Родопи.
Зеленият, подреден, цветен, свеж и невероятно красив градски парк на Разлог също е място, което не бива да пропускате да посетите.
Разходката из града ще ви успокои, удиви и впечатли, ето защо просто я направете.
Само на 21 километра северно от град Банско (на около 24 минути с автомобил) ще откриете китното рилско селце Добърско. Разходката тук е безмерно удоволствие и не бива да я пропускате!
В селото се намира уникален национален паметник на културата – добърската църква "Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат", която смятам, че е твърде известна, за да ви приканвам да я посетите, защото вероятно вече сте го направили.
А вероятно търсите атракции и смели забавления?! Ако е така то парка за мечки над Белица, сгушен из красивите рилски дебри е точно за вас!
Само на 20 километра североизточно от град Банско (на около 24 минути с автомобил) се намира красива Белица.
На около 12 километра североизточно от град Белица (на около 22 минути с автомобил) по един тесен и в някои участъци доста прашен път в дън горите на Рила се намира парк за мечки, който ви приканвам да посетите.
Със сигурност около град Банско може да се посетят все качествени и много интересни обекти, екопътеки, маршрути и места. Аз ще ви посъветвам да поемете по пътя, водещ към хижа "Вихрен".
Край пътя се оглеждайте за отбивка край невероятно красивата, свежа и впечатляващо красива река Демяница.
Демяница е река от басейна на Места, която събира водите на шест езерни групи – Василашки, Валявишки, Превалски, Типицки, Къркъмски и Газейски езера. Под името Валявица води началото си от Валявишките езера на 2400 метра н. в. Първоначално тече на запад, но след като минава през местност Тияците, се насочва право на север. Водосборният ѝ басейн се изчислява на 37 кв. км. Средният наклон е 102 промила, тоест на всеки километър линейна дължина реката се спуска с повече от сто метра. Край хижа Демяница приема два големи притока – отляво Василашката река, а отдясно Газейската река. След това в нея се вливат още две реки – Къркъмската отляво и Юлен отдясно. Това я прави сравнително пълноводна река с дебит около 1,5 куб. метра в секунда.
Над Банско Демяница се слива с река Бъндерица и двете заедно образуват река Глазне. Общата дължина на река Демяница до сливането с Бъндерица е около 14 километра.
Ето, насладете ѝ се и усетете свежестта на планината!
Само на 14,5 километра южно от Банско (на около 34 минути с автомобил) по пътя, виещ се из Пирин в посока хижа "Вихрен" се намира едно чудато и много, ама много старо дърво.
Дърво на годините на България!
Дами и господа, представям ви Байкушевата мура!
И като за финал, мили мои приятели,
не бива да пропускате да разгледате
специалния албум с фото моменти –
открити, изживени, заснети и споделени с вас!